Нека да изясня какво значи една любов от гледна точка на един вампир. Тя е като проклятие. Слабост, която се стараят да изтръгнат още в самото начало. В повечето случаи това се получава, но както сами можете да разберете не винаги се получава така, както желаем. Има случаи, когато демоните от моя вид изпитват това чувство. Понякога това е чиста и безкористна любов, която може и пази човешкото в нас. Но понякога е само неутолима страст, желание изпълнено единствено с мрак. Там няма чувства, а само бледа сянка на любов. В отделни случаи това свършва с трагичен край. Особено, ако вампир се влюби в смъртен. Единият е обречен, а понякога и двамата.
Не искам да ви обезкуражавам. Разбира се, не всичко е в черно и бяло. С изменението на вампирската природа се изменя и способността да изпитваме всякакви чувства. Не всичко от човека, който сме били е изгубено. Повечето е просто заключено дълбоко в нас. Ние просто трябва да го открием.
Но да не се отклонявам повече. Аз тръгнах към вътрешната градина. Имах предчувствие, че там ще открия сестра ми и Стефан. Оказах се права. В началото мислих да им викна, но нещо ме отказа от това намерение. В последствие разбрах защо. Тъкмо бях влязла, когато ги видях да разговарят доста приятелски. Бих казала дори повече от това. За това се скрих зад една от вътрешните колони. Знаех, че не е етично да се подслушват чужди разговори особено, ако са от лично естество. Но какво пък. Етиката отдавна на беше от значение в тези времена.
Както и да е. Скрих се и ги слушах внимателно (все пак се отнасяше за по-малката ми сестра).
-Тревожа се за Тамара и Габриел. Оставихме ги да се бият сами и не сме чули нищо за тях. Ами ако са в опасност? Какво ще стане с мен, ако сестра ми пострада? Не искам да я загубя, Стефан!
-Не се безпокой за тях. Видях как се бие и съм убеден, че ще се справи с онези типове. А и нали Габриел е с нея. Той няма да позволи да я наранят.
-Защо си толкова сигурен?
-Той я обича. Това звучи нелогично за вампир, но е така. Казвам го от ... опит.
-Опит ли? И ти ли си обичал, Стефан?
-Да. Всъщност сега обичам.
-И ... коя е тя? Красива ли е?
-О, да! Най-красивото момиче, което имах късмета да срещна.
-Радвам се за теб. Мен едва ли някой ще ме обикне. Особено, ако разбере каква е сестра ми. Хората ще искат да ме наранят, да наранят нея.
-Не го казвай, защото не е вярно. И знаеш ли защо? Защото момичето, което обикнах си ти, Мирея.
Тя го погледна и можех да чуя как бие сърцето в гърдите и. Щеше да се пръсне от вълнение. Тя също го обичаше. Радвах се, че поне те двамата имаха смелостта да го кажат на глас. Изпълних се с покой, като знаех, че има кой да се погрижи за нея в случай, че нещо се случи с мен. Мирея нямаше да бъде сама.
Реших, че е време да се появя, но те не трябваше да разберат, че аз вече знам за това, което са си говорили. За това заобиколих и се появих пред тях така все едно сега идвам. Сестра ми скочи от мястото си и се хвърли на врата ми. Можех да усетя горещите и сълзи по мен. И аз я прегърнах силно. Така, сякаш не я бях виждала от векове.
-Сестричке! Мислех, че никога вече няма да те видя. Толкова ме беше страх за теб.
-Всичко вече е наред, миличка. Тук съм... при теб. Няма да те изоставя никога вече. Никога.
Тогава се намеси Стефан.
-Нали ти казах, че ще са добре? А Габриел?
-Ще се погрижи да увеличи охраната. Аз трябва да ти благодаря, приятелю. Ти спаси сестра ми. Благодаря!
-Няма защо да ми благодариш. Направих го с удоволствие. Не бих позволил да я наранят.
-Знам, приятелю. Сигурна съм, че казваш истината. Но не знам дали ще мога да я опазя и това не ми дава мира. Ако поне можеше да се бие... Но последното, което бих направила е да я превърна в убиец като мен.
-Това решение трябва да е мое, не мислиш ли?
-Моля?
-Дълго мислих, Тамара. Повече отколкото си мислиш и стигнах само до едно единствено решение. Искам да съм вампир.
-Не говориш сериозно?
-Грешиш. Всички, които обичам са вампири. Няма да понеса да ви загубя. Ти го знаеш. Вие ще си останете вечно млади, а аз ще остарея и ще умра. Не мога да се разделя с вас. Не искам да го правя. Моля те!
-Аз...
-Може би така ще е най-добре, Тамара. - каза Стефан.
-Това решение може да вземе само Камаел. Той е наш господар макар да изглеждаме свободни. Елате с мен.
Не исках да се стига до тук. Опитах се да го избегна като не се върнах у дома преди години. Но ето, че едно отложено решение се завърна без да ми остави друг избор. От друга страна обаче не бях готова да я загубя. Тя бе единственото истинско нещо, което ми бе останало. Единствената връзка с прекрасното минало, което имах някога. Знам, че звучи егоистично и може би е така. Но когато обичаш някого така, както аз обичах сестра си правиш всичко възможно да го запазиш до себе си.
Но както казах решението не бе мое. За това заведох двамата при Камаел. Той не беше сам. При него беше Габриел. Те двамата изглеждаха малко изненадани да ни видят точно сега.
-Какво има? Случило ли се е нещо? –- попита Габриел.
-Господарю Камаел... Мирея има молба към теб. Трудно ми е да го изрека дори, но ти трябва да решиш.
-Говори, Мирея!
-Позволи ми да стана вампир. Всичко скъпо за мен вече е под твоя власт. Не мога да остана в света на смъртните без тях. Позволи ми. Моля те, имай милост към мен и ми дай разрешението си.
-Това е нещо, от което няма връщане. Сигурна ли си, че го искаш? Веднъж взето, това решение е безвъзвратно.
-Сигурна съм. Не желая нищо друго освен да бъда с близките си... вечно.
-Така да бъде. Имаш разрешението ми, но единственият, който може и трябва да те направи една от нас е Тамара.
Мирея ме погледна с умоляващ поглед. Не можех да и откажа нищо дори, когато бях човек. И сега нямаше да я разочаровам. Подадох и ръка и двете напуснахме залата. Това беше само между мен и нея. За това я отведох в стаята ми. Застанах зад нея и отметнах косите и на една страна. Тя затвори очи и аз се преобразих. Знаех, че от мен зависи каква ще се прероди тя. Ако душата и сърцето ми бяха изпълнени с мрак щях да обрека на вечно зло. Хубавото в случая беше, че аз не бях зла. Не мразех и в мен не се таеше злоба. Тя щеше да е добра. Такава и стана.
И тъй аз се преобразих. Бавно и много внимателно и нежно впих зъби във врата и. Тя почувства само моментна болка. После се отпусна в ръцете ми. Аз и дадох да пие от кръвта ми и тя стана част от мен. Бих казала по-добрата част. След като всичко свърши аз я сложих на леглото. Стоях до нея през цялото време и държах ръката и. Не исках тя да е сама, когато се върне на този свят. Защото да станеш вампир е като второ раждане. Но помниш живота си от преди. Спомените и чувствата са се запазили. Само дето вече не си човек, а по-скоро немъртва личност. Вярно е, че много хора твърдят обратното за нас. Наричат ни първобитни и кръвожадни убийци, но не е така. Всъщност някога е било. Предшествениците ни са били точно такива, но след нашата еволюция нещата доста се промениха. Един от показателите за това е факта, че сега можем свободно да се разхождаме както през нощта, така и през деня без да се влияем от дневната светлина.
Но да продължим по същество. Няколко часа след като Мирея бе подложена на трансформация тя се пробуди. Да си призная се учудих колко добре го прие. Усещанията на „новородения” вампир бяха доста необикновени. Рефлексите, възприятията и усещанията бяха много изострени от на обикновените хора. Например можехме да чуваме ударите на сърцето на птица в полет. Или да видим звезда на милиарди светлинни години от нас. Невероятно усещане, дори като се има предвид, че трябва да умреш, че да го усетиш.
След като се „върна” първото, което видя бе моето лице. Това я успокои, защото и за мен бе доста плашещо в началото. Мирея бързо се съвзе и ме помоли да я науча на всичко, което трябва да знае.
Но първо реши да отиде при другите, в частност Стефан. Нямах нищо против, защото и аз имах нужда от присъствието им. Все пак за пръв път превръщах някого във вампир. Аз самата бях млада за това, но ето, че съдбата ме принуди да опитам от всички вампирски длъжности.
И така двете се върнахме обратно в залата, където с нетърпение ни очакваха. Там тя веднага отиде при новият си приятел. Не се учудих. Но и аз се чувствах различна след това, което трябваше да направя. Явно Габриел го усети, защото дойде до мен и ме прегърна. За пръв път го правеше и то пред всички. Мъчеше се да ми покаже пълната си подкрепа. Не беше нужно, защото аз го знае, но явно не това е била истинската причина за прегръдката. Не знам защо, но по всяка вероятност е говорил с Камаел за нещо и то го е подтикнало да разкрие чувствата си.
-Това, което направи е изключително важно за един вампир. Не си сама. Ще съм до теб, ако имаш нужда, както и всички останали, разбира се.
-Знам и ви благодаря за подкрепата. Но в момента не аз се нуждая от подкрепа. Нали така, Мирея?
-Аз съм добре, Тамара. И съм щастлива, че ти го направи. Знам, че не ти е бе никак лесно, но сега ще сме заедно завинаги. Това е важното, нали?
-Да, малката.
-Но хайде стига. Не е краят на света. Да се заемем с хората на Заториус.
-Права си, скъпа. - отвърна Стефан.
Каква забележителна промяна. За пръв път се чувствах изпълнена с ентусиазъм. До сега се опитвах да държа Мирея на страна от вампирските ми нужди, а сега трябваше да я науча на всичко. Но имах добри учители и щях да се справя с всичко. Щом те бяха до мен нищо нямаше да може да ме спре.
И като стана дума за действие... На вън проехтя изстрел. Един от охраната дойде да ни съобщи, че Червеният ловец е там. Изненадах се, когато Камаел му каза да го пусне да влезе. И охраната бе не по-малко изненадана, но изпълни заповедта. Скоро Лиъм влезе необезпокояван от никого през главния вход. Застана пред нас без да изпитва и капка страх, че може да не излезе жив от там.
-Какво те води тук, ловецо? –- попита Камаел.
-Предполагам, че момичето ви е казало за договорката ни. Е, дойдох да се присъединя към вас. Поне докато не се справим със Заториус.
-Радвам се, че дойде. -– намесих се аз. -– Не мислих, че ще го направиш.
-И защо не? Но виждам, че сред вас има нов вампир. Твое творение предполагам?
-Това е Мирея. Тя е по-малката ми сестра. Сама пожела да стане една от нас колкото и налудничаво да звучи.
-Приятно ми е, малката.
-На мен също, господин Лиъм.
-Наричай ме просто Лиъм. „”Господин”” звучи много официално.
-Дадено.
Не знам защо, но започнах да се чувствам особено. Сякаш ревнувах, че сега тя е неопитната и обградената с внимание. Не трябваше да е така, но е факт. Това усещане не бе от сега. Дори като човек го имах. Тя бе по-малката и всички я обграждаха с внимание и пренебрегваха мен. Страхувах се, че ще забравят за мен. Това ме накара да се извиня и да изляза. Прибрах се в стаята си. Легнах на леглото и сложих ръка върху очите си. След миг вратата се отвори и след това отново се затвори.
-Спри!
-Какво?!
-Спри да се страхуваш от сестра си.
-Не се страхувам от нея.
-Напротив. Усетих го в мига, в който тя дойде. Страх те е тя да не те измести и да не я обикнат повече от теб. Така както е било, когато сте били хора.
-Аз... Не искам да се чувствам така, Габриел. Но този страх ме преследва цял живот.
-Има едно място, от където тя никога не би могла да те измести, Тамара. От сърцето ми. Знам, че досега никога не съм ти го казвал, но аз те обичам повече отколкото си мислех. Осъзнах го вчера, когато ни нападнаха онези негодници.
-Не знам какво да кажа. -– изправих се аз.
Габриел ме прегърна, а после ме и целуна. В този миг сякаш всичко спря. Нямаше нищо освен нас двамата. Това бе най-прекрасното нещо, което някога ми се бе случвало през целия ми съзнателен живот. Но в момента имаше неща много по-важни от чувствата ни.
Аз леко се отдалечих от него и го попитах.
-Какво ще правим сега? Нещата стават все по-сложни и не съм сигурна какво трябва да направя. Има едно чувство, което не ме напуска.
-Какво е? Нещо свързано с нас двамата ли?
-Не точно. По-скоро е свързано с всички ни. Имам чувството, че много скоро ще се случи нещо. Хората на Заториус се събират. От мой източник научих, че и той самият ще дойде. Тази война излиза от всякакъв контрол, Габриел. Ще загинат невинни.
-Във всяка война има и невинни жертви. Ти го знаеш. Това е неизбежно.
-Точно за това го казвам. Неизбежно е, а понякога аз искам да зарежа всичко и да изчезна. Ние се опитваме да пазим хората, а те ни преследват като животни. Що за неблагодарни същества са те?
-На нас не ни трябва тяхната благодарност. Те всички са заразени. Носят демоничен ген и вече не са хора. Повечето от тях умеят да се контролират. Но други не. Точно те ни преследват.
-Да. Жадуват за нашата кръв, за да получат вечен живот и сила. Какви глупаци. В такъв случай е ще се превърнат в бледо подобие на вампири.
-Ще са само жалки демони. Първобитни по-точно. Няма да мислят, да се контролират. Нещо като нашите предци. Те ще са просто животни. -– обясни Габриел.
Беше прав. Сега хората бяха само животни. Напаст, която не може да бъде заличена. Не, че не можехме да ги ликвидираме. Въпросът бе там, че вампирите се нуждаехме от тях толкова, колкото те от нас. Ако ги унищожим не след дълго и ние самите ще изчезнем. Може би това бе причината да ги защитаваме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар