11.
Габриел изобщо не хареса начина, по който го разкарах. Е, не че го обвинявах за това. Признавам, че може да съм била малко груба с него. Вървеше по коридора и слезе в подземието. Камаел го беше помолил да провери нещо преди да говори с мен.
Беше доста подозрително това, което го беше накарал да направи. И наистина вампирът го очакваше голяма изненада. Неприятна, за да бъдем честни. Изведнъж хората на Камаел го наобиколиха. Тези бяха много по-странни от тези, които познавах. Приличаха на зомбирани вампири без никакъв мозък. Те извадиха оръжията си и го нападнаха. Той се отбраняваше доста умело, но един от онези негодници го раниха. Той изтърва пистолета си и като видя, че не може да се бие така побягна. Но не отиде да говори с Камаел, а дойде при мен. Почука на вратата и нахлу без да чака покана. И понеже не видях, че е ранен му се скарах.
-Пак ли ти? Какво искаш този път?
-Не ми е до спорове точно сега.
-Габриел?! Ранен си!!!
-Камаел ме прати в подземието да проверя нещо, но ме нападнаха хората му.
-Този негодник е пратил да те убият. Значи...
-Знае какво сме направили.
-Какво ще правим сега? Щом го е знаел, защо е наредил да убият само теб?
-Не знам.
Изведнъж се чу тътен. Навсякъде беше пълен хаос. Не знаех какво става. Миг по-късно Мирея, Стефан и Лиъм нахлуха в стаята ми. Казаха ни, че хората на Заториус и тези на Отцепниците ни нападат. Бяха уплашени. Или поне сестра ми. А аз бях объркана. Защо Зарориус и Отцепниците атакуват заедно? И тогава разбрах истината. Прозрях каква голяма грешка бях направила. Подозирахме Камаел за предател и му обърнахме гръб. Аз подведох всички без дори да го съзнавам. Не той беше предателят, който търсехме. А проклетият Заториус. Той знаеше, че сме срещу Камаел и няма да го последваме. Сега той беше сам в тази битка. Макар, че имаше последователи, без нас той бе сам.
Не можех да понеса вината да го загубя заради една грешка. Сълзи изпълниха очите ми, а мъртвото ми сърце се разтрепери от истински страх. Не можех да го позволя. Ако трябва щях да заплатя с кръвта си тази лудост, но нямаше да позволя да наранят Камаел. Никога нямаше да го позволя. Никога!
Без да казвам нищо хукнах през глава по коридора оставяйки всички в недоумение. Скоро видях през рамо, че те са след мен. Тичах с извадено оръжие.
„Идвам, господарю мой! Идвам и ще поправя грешката си. Няма да те изоставя, дори това да струва живота ми. -– мислех си аз. -– Ти си моят живот. Ти ме създаде и само ти можеш да ме унищожиш. Аз ще те спася, Камаел.”
С гръм и трясък нахлух в главната зала. Но ме бяха изпреварили. Негодниците вече бяха там и бяха наобиколили Камаел. Той ме погледна в очите и там четеше болката от предателството ми. Не можех да го понеса. Ако някой трябваше да умре, то това бях аз, а не той. За това без да мисля действах. Направих огромен скок и се озовах в центъра на смъртоносният кръг. Застанах пред Камаел и насочих оръжието си към нашествениците.
Заториус се засмя ехидно и ме погледна с леденият си поглед. После заговори презрително.
-И ако това не е малката предателка. Благодаря ти, скъпа. Ти ни предостави възможност да се отървем от Камаел веднъж завинаги. Обич към хората. Надежда. Каква гадост.
-Не говори така. Ти си негодник. Измамник. Направих грешка и дойдох да я поправя. Няма да ти позволя да го нараниш. Ще браня господаря си. Ще пролея кръвта си за него.
-Каква вярност. Късно е, малка глупачке. И двамата ще умрете, а после и всичките ви последователи.
Бяхме в капан. Нямаше да избягам. И не го направих. Не изоставих Камаел, както не го направих преди и както никога нямаше да го направя. Извърнах леко глава и го погледнах.
-Прости ми, господарю! Сгреших! Прости ми. А сега бягай. Аз ще те прикривам. Намери Габриел и другите и се измъквайте от тук. Аз ще ги задържа. Няма да допусна да ви открият.
-Не.
-Моля те! Позволи ми да изплатя греха си. Да изкупя вината си пред теб. Прояви тази милост. За мен ще е чест да загина в твоя чест. В твоя отбрана.
Нямаше избор. Не му оставих такъв. На втория етаж на тази стая имаше изход, който водеше към тайното подземие. Сключих пръсти, за да направя нещо като стълбичка. Камаел стъпи там и аз го изтласках към парапета. Той се качи на терасата и за миг погледна към мен. Аз му кимнах с благодарност и той тръгна. За щастие раните му бяха незначителни и не му създаваха трудности.
Скоро той намери Габриел и останалите. Когато те го попитаха за мен той поклати глава и съвсем на кратко им каза за случилото се. Мирея зарида, но после тръгна с другите към тяхното спасение. Напуснаха имението безпрепятствено както им обещах. Качиха се в един от празните камиони и потеглиха. Лиъм караше. Другите бяха загледани назад към пламналата сграда. Черен стълб от дим се виеше над бившият им дом. А изгряващото слънце окъпа всичко в огнено червено. Сякаш всичко се запали в буен пожар. Това беше толкова иронично. Сред цялата тази трагедия имаше нещо толкова прекрасно като изгрева.
Сестра ми не спираше да плаче сгушена в прегръдките на Стефан. Той я гледаше и се опитваше да я успокои. А вътрешно си мислеше.
„Ще изпълня обещанието си към теб, Тамара. Ще се грижа за сестра ти. Ти спаси всички ни и загина заради това. Благодаря ти.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар