Отряд "Алфа"
Не очаквах нещо такова да ми се случи. Не е нормално такива неща да се случват. Да, предполагам, че думите ми звучат абсолютно безсмислено в момента. Предполагам, че и аз бих реагирала така, ако не знаех истината от личен опит. А сега е по-добре да започна по същество.
Целият ми живот се срина за един миг. Заради едно единствено одраскване. Попаднах на грешното място в грешния момент. Но не мисля, че има някой наистина виновен за това, което ме сполетя. И така... Една вечер след като приключих с работата си в малкия антикварен магазин, чието име бе "Мистерия", аз тръгнах по същия път, по който минавам всеки ден. Познавах го добре и знаех как да избягвам неприятностите. Е, да! Кварталът, в който живея поради стечение на обстоятелствата бе доста опасен. За тези, които не го познават, де. В началото се страхувах, но бързо се научих да се сливам с обстановката. Способността да се адаптираш е изключително важна в днешни дни. А аз я усвоих доста бързо. Та, както казвах, прибирах се към малкия си апартамент (който не бих определила като дом, а като дупка), когато попаднах насред някаква свада. Мъжете изглеждаха страховито. Не ги бях виждала наоколо, а аз познавах всички тук. Бяха едри и с вид на убийци. Не че бих се изненадала, ако имат досиета по-дебели от телефонен указател. Спрях се само за миг, колкото да определя кой би бил най-безопасен маршрут. Кълна се, че единият от тях ме видя. Побързах да се махна. Научих се да се правя на сляпа, глуха и няма. Не се забърквах в неща, които не са моя работа. Ако не ме засяга пряко, не е мой проблем.
Вървях бързо, а сърцето ми биеше като хидравличен чук. Въздухът в гърдите ми се нажежи. Не можех да дишам правилно. Мамка му! Нямах нужда от проблеми. Вече си имах достатъчно. Сякаш не ми стига, че семейството ми ме изгони на улицата като животно. Никой от така наречените ми приятели не ми помогна. Извръщаха погледи сякаш съм болна от чума или нещо такова. Гадно, а? А сега и това.
Внезапен вой накара кръвта във вените ми да замръзне. Помислих, че сърцето ми ще спре от страх. Извърнах глава против волята си. За миг нещо ме връхлетя. Голямо куче? Да, бе. Беше направо гигантско. Мина покрай мен за едно мигване на окото. С такава скорост... Няма начин. Сигурно си бях въобразила. Страхът кара хората да виждат странни неща. За това без повече да се колебая побягнах към дома си. Познавах пътя добре и за това избягвах всяко препятствие с лекота. Тичах нагоре по стълбите и грабнах ключовете от джоба на якето си. Не знам как успях да отключа, след като ръцете ми трепереха като на дългогодишен пияница. Както и да е. Някак успях. Едва тогава можах да си поема спокойно дъх.
Затворих очи само за миг, но пред очите ми изникна едва доловимия поглед на онзи тип. Тръснах глава и оставих чантата си на малкия оръфан диван. Свалих си якето, когато забелязах петното от кръв на ръкава и че е скъсан. Погледнах ръката си. Мамка му! Имах огромна драскотина. Нямаше нужда от шевове, но все пак беше неприятно. Отидох до мивката. Докато промивах раната си под водната струя не спирах да ругая. Сигурно е станало при онзи странен сблъсък. Не че сега можех да сторя нещо по въпроса. Или когато и да било. Поне ако исках да оживея до преклонна възраст. А и не ми се видя достатъчно сериозно, че да правя чак такъв проблем. За това превързах ръката си и се заех да си направя нещо за вечеря.
<§>
Минаха няколко дни и от проклетата драскотина нямаше почти никаква следа. Дори бях забравила за случилото се. Но не всичко бе толкова идеално колкото ми се искаше. Всяка нощ имах странни сънища. Събуждах се с викове и потна като след маратон. И през цялото време имах чувството, че ме наблюдават. Нямам мания за преследване, просто това усещане, че ме гледат. Не че това пречеше на живота ми. Само, че една нощ всичко излезе извън контрол. На път към дома ужасна болка ме повали насред парка. Сякаш някой ме ритна в корема. Не можех да дишам. Тялото ми гореше и всеки мускул ме изгаряше от болка. Имах чувството, че са ме повалили и ме прегазва стадо диви коне. Пред очите ми танцуваха цветни петна. Мамка му! Не можех да мисля трезво. Дори не можех да извикам за помощ. Бях жалка картинка.
Тогава усетих как някой се приближава. Не беше толкова усещане, колкото факта, че го чух. Не беше само един. Някой каза:
"Мамка му, Бас! Виж какво става, когато не държиш хората си под контрол! Хлапето е доста зле!"
"Може и да не оцелее след това." - каза друг глас.
"За сега е по-добре да я махнем от тук. Не искам да имам повече проблеми. А що се отнася за хората ми... Не се меси."
Бях безсилна да направя каквото и да е, за да ги накарам да ме оставят. Просто опитвах да не умра. Някой ме вдигна. Опитах да изпищя от болка, но нечия огромна ръка запуши устата ми. След това не помня какво се случи. А и с прелюдия като тази се радвам, че не помня. Не съм набожна, но бих казала, че за момент самият Ад се стовари върху мен. Е, скоро щях да видя последиците...
Няма коментари:
Публикуване на коментар