My wolf:

Dangerous love

(част 1.1)

Събудих се в болнично легло окована в безброй тръбички. Светлината дразнеше очите ми, а тялото ми бе някак безчувствено. Опитах да помръдна, но не се получи. Не можех да се движа, но по-лошо ми се стори, че не мога да си спомня причината да попадна тук. Очите ми бяха леко притворени. Видях една сестра да се приближава. Тя провери системите ми. Изненада се, когато видя, че съм будна. Ахна и веднага изтича от стаята. Изненада се, а? Нима са очаквали нещо друго? Способността ми да мисля не беше много добра в момента. Гадни лекарства.

След миг долетяха неколцина лекари и медицински сестри. Държаха се с мен сякаш съм нещо необичайно. Светеха ми в очите, вземаха ми кръв... Беше досадно. Бях прекалено уморена, за да успея да направя нещо. Просто лежах там,  а те се щураха напред - назад. Заболя ме главата. Затворих очи и опитах да се отпусна. Исках само да поспя. За това просто го направих.

Времето просто си течеше. Състоянието ми се промени драстично. Казаха, че съм била нападната докато съм тичала в парка след залез. Стори ми се малко странно. Аз да тичам? В парка след залез? Това не звучи като мен. Полицаите ме разпитваха, но им казах истината. Не помнех нищо. Това не помогна особено. Почувствах се още по-зле, когато ме попитаха дали близките ми ще дойдат да ме приберат. Нямаше кой да дойде. Те не искаха да имат нищо общо с мен. Честно казано и аз не исках. За това казах просто "не". Едва ли някой щеше да разбере, ако изчезна. На никой не му пукаше.

Къде ще отида и какво ще правя не беше тяхна грижа. За това и опитах да си тръгна. Държах се като възрастна, но не бях. Просто така опитвах да се предпазя. Но това ме болеше. Фактът, че на никого не му пука за мен. Изписаха ме, защото бях добре. Погрижих се сама за документите. Взех и необходимите лекарства. От лекаря разбрах, че са ме нападнали кучета. Странно, защото никога не бях виждала свободно разхождащи се кучета. Не коментирах, защото нямах спомен за случилото се.

След това напуснах болницата. Тялото все още ме болеше, но успявах да се движа без проблеми. Слънцето ме заслепи и за това прикрих очите си с ръка. Имах странното усещане, че ме наблюдават. Не мога да го опиша с думи това усещане. Започнах да се оглеждам и видях как една полицейска кола прелетя през улицата отсреща. Не беше това, но реших да не обръщам внимание. Тръгнах към автобусната спирка. Не знам защо, но вървях със сведен поглед. Не обичах да гледам хората в очите, защото имах чувството, че ме съдят. Винаги е било така. Дори близките ми ме гледаха с високомерие. Дори ме наричаха грешка. Обичаха голямата ми сестра, но не и мен. Не знам причините, а и не ме интересуваше. Както и да е.

Седнах на автобусната спирка, като притиснах раницата с вещите към гърдите си. Хората дори не ме забелязваха. Това ме устройваше. Не обичах вниманието. Автобусът дойде и аз се качих. Нямаше много хора. Може да се каже, че пътуването мина спокойно. Прибрах се в малкия си апартамент. Побързах да вляза в банята. Едва тогава видях раните си. Добре са ме подредили. Но раните ми се видяха в доста по-добро състояние отколкото би трябвало. Няма да се оплаквам, разбира се. Взех си душ, макар че  първоначално усещането бе доста неприятно. Изтърпях го и побързах да изляза. След това хапнах сандвич със сирене и си легнах. Небето бе притъмняло заради големите дъждовни облаци. Отначало не можех да заспя. Просто лежах притихнала. Може би наистина е по-добре, че не помнех какво ми се е случило. Предвид това, което видях в огледалото, сцената е била доста гадна. Казаха, че съм се спасила по чудо. Аз не вярвам в чудеса. Те не се случват на хора като мен.

Затворих очи и успях да заспя. Сигурно бяха минали два часа, когато се почувствах странно. Сякаш имах треска. Станах да си сипя чаша вода, но се чувствах замаяна. Спънах се в почти всичко, което бе пред мен. Изпих две чаши с вода, но гърлото ми все още бе сухо. Виеше ми се свят и имах температура. Потях се. Пак си легнах. Може би, ако поспя... Успях да заспя, но тогава дойдоха кошмарите. Мрак. Ръмжане. Остри зъби. Кръв. Болка. Писъци... моите писъци. Всичко това бяха само проблясъци. Не виждах цялата картина, а само отделни фрагменти. Това ме плашеше. Скочих от леглото преди да овладея тялото си. Дишах тежко и се чувствах зле.

Сълзите бяха безсмислени. Поне осъзнатите. Седнах до леглото. Нямаше кой да ме утеши. Никога не е имало. За това положението, в което бях не ме изненадваше. Малко по малко се успокоих. Започнах да дишам по-спокойно. Тогава се стреснах от внезапен телефонен звън. Първо, не се сещах за някой, който да ми се обажда. Второ, беше само 04:00 часа сутринта. Отидох и отговорих. Шокирах се. Беше сестра ми, Джема. Тя не ме харесваше, а ми звънеше по телефона? Гласът ми стана безизразен както обикновено.

"Ало?"

"О, не спиш ли?"

"Какво искаш? Мислех, че си казахме всичко. Няма за какво да говоря с теб. Или с когото и да е от вас. Затварям."

"Чакай, София!"

"Звъниш ми в 04:00 часа сутринта. Дори не попита как съм..."

Затворих, защото не исках да я слушам повече. Мразех я. Винаги е била зла с мен. Сякаш моето съществуване я дразнеше. Нямах представа защо ме мразеха толкова. Е, и аз не ги обичах, така че...

Изправих се и отидох в малката баня. Изкъпах се и се почувствах по-добре. Поне вече не изпитвах болки. Пиех си лекарствата. след това си направих доста обилна закуска. Не беше нормално за мен, но не мислех за това в момента. Изядох всичко. Изненадах се от себе си. Реших да изляза да потичам. Кучетата да вървят по дяволите. Облякох спортен екип и излязох. Движех се бързо по мрачния коридор. Тук трябваше да сложат лампи. Сградата, в която живеех бе доста стара и зловеща. Стените имаха грозен зелен цвят. Е, поне наемът бе нисък.

Излязох навън. Все още бе тъмно. Въздухът бе приятно хладен. Усмихнах се леко. Въпреки че все още имах усещането, че ме наблюдават. Огледах се, но не видях жива душа. Повдигнах рамене. Кой ли ще ме наблюдава? Тръгнах по алеята, но странното чувство не ме остави. Да му се не види. Започнах да тичам все по-бързо. Сърцето ми препускаше. Странно. Чувствах се добре. Дори не забелязах, че тичам толкова бързо. Накрая спрях и бях плувнала в пот. За първи път от доста време се чувствах наистина добре. Усмихвах се. Беше ми горещо. Исках да сваля проклетите си дрехи, но това не беше уместно. Задъхвах се. Мислех си, че всичко ще бъде наред, но се случи... Двама мъже се приближиха. Опитах се да се измъкна, но те ме хванаха. Искаха да ме вкарат в някаква кола. Започнах да се съпротивлявам. По дяволите!

Тогава чух как друга кола спира. Някой махна един от мъжете от мен. Другият опита да свърши започнатото, но не се получи. Всичко около мен се въртеше. Не можех да се фокусирам заради паниката. За малко да падна. Някой ме хвана под ръка и ме изправи. Качи ме в колата си и бързо потегли. По някаква причина нямах сили. Последното, което помня е, че пред очите ми падна мрак.

Свестих се на непознато място. Бях объркана и уплашена. Паниката ме обзе.

"Имаш доста наранявания."

Гласът не ми бе познат. Стреснах се и започнах да се оглеждам. Тогава го видях. Висок мъж на около тридесет и няколко години. Красив, но излъчващ някаква опасност. Беше облечен в риза и джинси. Нищо необичайно. Гледах го и сърцето ми биеше бързо от страх. Свих се.  

"Добре ли си?" 

Кимнах.

"Не се плаши. Няма да те нараня. Ще ми кажеш ли какво ти се е случило?"

"Не знам. Нападнали са ме кучета в парка. Тичала съм."

"Не знаеш ли?"

"Така ми казаха. Събудих се в болницата. Ти кой си?"

"Майкъл Даниълс. Наемник съм. Някои го наричат частен детектив."

"Аз съм..."

"София Линдарман. Знам. Пратиха ме да те намеря."

"Кой?"

Бях изненадана. Някой ме търси?

"Защо някой ще ме търси?"

"Близките ти..."

Засмях се нервно. Почти ми потекоха сълзи.

"Да, бе. Те ме прогониха. Мразят ме от цялото си сърце."

"Не ми изглеждаха..."

"Не ги познавате, господин Даниълс. Били сте с тях... колко? Час? Те умеят да заблуждават."

Погледнах го внимателно. Лесно изучих лицето му. Поклатих глава, защото знаех...

"Падаш си по Джема. Пленила те е лесно, а?"

"Аз съм професионалист."

"Не ми пука кой си или с какво се занимаваш." - отсякох рязко. - "Аз нямам нищо общо с тези хора. Могат да вървят по дяволите. И все пак... Защо са ви наели? Какво искат от мен сега? И защо те не ми го кажат?"

"Те..."

"Говорих с Джема тази сутрин."

"Какво? Те не знаят къде си и как..."

Засмях се, но този път искрено. Те наистина са професионалисти в заблуждаването на хора. Изправих се на крака и направих няколко крачки. Прокарах пръсти през разрошената си коса. Започнах да се ядосвам. А както и изглежда и така нареченият наемник. Едва ли някой би приел с лекота да го измамят по този начин.

"По-добре пак си поговорете с тях. Не ме замесвайте. Не искам да имам нищо общо с тези хора."

"Кажи ми на какво се дължат тези ваши... отношения."

"Не е ваша работа. А и аз искам да ви попитам същото. Защо те искат да ме намерят, след като самите те ме изритаха?"

"Не ми казаха."

"Не съм изненадана. Те не си падат по честните игри. А сега мога ли да си вървя?"

"Още не. Първо ще уредим нещата. Докато спеше се обадих на баща ти."

"Супер."

*следва продължение...*