Tale For The Vampires [Tamara] 13 (Приказка за вампири - Тамара) 13

13.

    Старото имение се бе превърнало в руини. Никой не минаваше от там, защото се говореше, че е обитавано от духове. То се бе превърнало в гроб на загиналите в него вампири. Беше призрачно и мрачно. Камъните бяха обрасли с лишеи и други увивни растения. А когато някой пътник все пак минеше от там изпитваше ужас. Самото място излъчваше зло и ужас. Говореше се, че който се приближи до зловещите руини го очаква зла участ. За това хората, а и демоните не смееха да ходят там.

    Това беше идеално скривалище за тези, които не искаха да бъдат открити. Точно за това продължих да живея там. Да! Аз оцелях. За нещастие и Заториус отърва кожата.

    Сигурно се чудите защо не тръгнах след камиона щом се спасих от сигурна смърт? Просто е. Да, аз успях да се спася, но бях тежко ранена. Мислех си, че това е краят ми, но явно съдбата беше благосклонна към мен. Може би причината бе в това, че никога не съм наранявала невинни хора.

    Не знам колко точно съм лежала в собствената си кръв, но когато се събудих едва можах да разбера къде съм. Почти нищо не помнех заради удара, който ме беше зашеметил, когато една от гредите се стовари върху мен. Не помнех къде съм, коя съм и какво се е случило. Бях много объркана и уплашена. Дни наред стоях там. Чаках да заздравеят раните ми, а единственото, което можех да използвам за храна бяха малките животинки, които по погрешка бяха навлезли в територията ми.

    Отне ми седмица да си върна предишната форма. Но имаше и нещо положително в тази седмица. Вярно е, че ми отне малко повече време, но паметта ми се върна. А това ме накара да си спомня и за грешката, която бях допуснала. Знам, че ще ви прозвучи много странно, а може би дори налудничаво, но аз наистина се молех за тях. Молих се да са успели да се измъкнат и да са добре. Мислех си за болката, която сигурно терзаеше Мирея при мисълта, че единственият и „жив” роднина е мъртъв. Горката ми сестричка.

    Месеци наред живеех сред руините като куче. Криех се и ловувах нощем стараейки се да не ме видят. Накрая обаче реших да спра с този мизерен живот и да продължа напред. Излязох в града, където никой не ме познаваше, а тези дето знаеха коя съм ме бяха забравили. Слухът за смъртта ми се беше разнесъл много бързо. Това беше в моя полза. Възползвах се и промених вида си. Подстригах дългите си кестеняви коси и се боядисах в гарваново черно. И вместо да нося широки и дълги дрехи, започнах да нося прилепнали дрехи от черна кожа. Имах дълго сиво-черно палто, което стигаше почти до земята. Замених кубинките с дълги ботуши, а обикновеният револвер с модерно автоматично оръжие. Разбира се, не се отказах и от меча си, който беше инкрустиран с кърваво червени рубини.

    Превърнах се в наемник и така спечелих много пари. Използвах псевдонима „Дру”, за да не разкрият самоличността ми. Вземах поръчки и ликвидирах много демони. Не беше неприятна работа, защото повечето от тях бяха отрепки, които не заслужаваха да съществуват. Убих и доста влиятелни персони от „Подземния свят” както го наричаме в нашите среди. За лош късмет Заториус не беше сред тях. Всъщност никой не знаеше нищо за него. Сякаш се беше изпарил във въздуха. И точно така беше. Разбрах, че е бил убит. Зарадвах се на тази новина. Чух, че не се спогодил с някой от водачите на вампирските кланове. Опитал се до измами както направи с нас и си получил смъртната присъда.

    Докато обикалях из света аз не само убивах враговете  си, но и търсех новини за приятелите си. Но нищо. Никой не знаеше нищо за тях. Годините минаваха, но болката в душата ми не изчезваше. Нито вината ми. Аз сама си бях виновна, че сега скитам сама из покварения свят. Но какво можех да направя сега? Може би нищо. Но не губех надежда, че някой ден съдбата ще се смили над обречената ми душа и ще ми позволи да ги срещна отново.

    Знаете ли, за мен започнаха да се носят легенди. По-точно за Дру, както ме наричаха. Викаха ми Проклятието на вампирите. Демоните ме мразеха, само защото се страхуваха от мен. А хората вече не ме нападаха макар, че жадуваха за силната ми кръв. Те също се бояха от мен. За това не смееха да ме доближат.

    Не знам дали това беше добре или не. Понякога се чувствах много самотна заради това. При повечето вампири това бе нормално, но не и при мен. Аз не бях свикнала да съм сама толкова дълго време. Винаги е имало някой, на когото да се опра в трудни моменти. Да поплача на нечие рамо или просто да получа усмивка. Но вече нямаше да получа тази възможност. Имах я, а я пропилях. Трябваше да се примиря с това. Да, трябваше. Но не можех. Кошмари и видения разкъсваха душата ми. Спомени от безвъзвратно изгубени дни. По едно време бях изпаднала в депресия. Искаше ми се да умра и всичко да спре. Мразех се все повече и повече.

    Един ден, докато прекосявах града, ми се случи нещо странно. Една старица ме спря на улицата. Не ме познаваше, но ме спря и ме заговори. Тя знаеше, че съм вампир и че търся близките си. Тя ми каза, че те са живи и много тъжат за мен. Че те мислят за мен всеки ден през последните няколко години. Каза също, че ме мислят за мъртва и за това не са ме потърсили. И че ако искам да ги намеря ще трябва да си спомня миналото. Те са на място, което е част от мен и което не съм си спомняла от много време. Аз отместих замислено поглед, а когато отново се обърнах към старицата… нея просто я нямаше. Що за шега бе това? Но признавам звучеше логично.

    Прибрах се в убежището си и си легнах. Не можах да заспя. Въртях се и се мятах, но неуспешно. Мъчеше ме това, което ми каза жената. „Място, което е част от мен и което не съм си спомняла от много време.”

    Дълго време се чудех какво точно иска да ми каже жената и накрая си спомних.  Не можех да повярвам, че съм го забравила. Мястото, което преди време бе мой дом. Там, където започна цялата тази история. Разбира се, в родният ми град Дарквил. Там Камиел имаше страхотно имение, за което малцина знаеха. Сега то бе тяхното укритие, но за някои от тях то бе пълно с много спомени. Както и за мен. Там аз израснах. Помня го сякаш беше вчера. Как Габриел ме учеше да се бия и да използвам оръжие. Как се смеех на глупавите си и детински грешки. Толкова хубаво бе тогава. И като се замисля, разбирам, че никога не е трябвало да си тръгвам от там. Ако бях останала нямаше да претърпя толкова промени и да направя толкова много грешки, за които няма да ми стигне вечността, за да изкупя. Толкова много ми липсваха старите времена. Сега усещам празнина и тежко чувство за вина.

    Но стига вече. Щях да сложа край на самосъжалението и да направя първата крачка. Исках и щях да си върна живота, който сама разбих. И така, станах от леглото си и събрах малкото вещи, които имах (имах много пари, но все пак живеех скромно). Пъхнах всичко в една чанта и излязох от убежището си. Качих се в колата си и потеглих. Карах бързо, без да спра. Всъщност спрях само на едно място, за да си взема по-прилични дрехи. Не можех да се появя след толкова много време и да приличам на уличница. А много добре знаех, че Камиел държи на етикета и на обноските. За него и облеклото бе от значение. Държах да не го разочаровам дори за толкова дребна подробност. След това продължих напред към съдбата си.

    Душата ми гореше в трепетно очакване. Дори самата мисъл ме караше да потръпвам от вълнение. Ах, да. Това усещане на пърхащи пеперуди в стомаха. То ме накара за миг да си спомня всичко преживяно. Както добрите, така и лошите моменти. Но те вече не ми причиняваха болка или чувство за вина. Не! Сега просто исках да ги видя поне за миг. Да видя прекрасната усмивка на Мирея. Светналия поглед на Стефан. Безразличието на Лизли и странното добродушие на Камиел. Но бих казала съвсем честно, че ми липсваше строгият и наставнически поглед на Габриел. Аз все още много го обичах. Няма значение колко години бяха отминали. Но той не беше само мой любим, но и мой учител и наставник. Всичко, което знаех за доброто и злото в света го бях научила от него. Признавам, че в началото и аз като всеки млад вампир мразех човешкия род. Презирах го. С прости думи казано бях като всички вампири, които избивах години наред. Но с времето той ме научи да обичам хората, да вярвам, че все още има надежда за спасение. Че не всичко е загубено. Как ми се искаше да получавам съветите му всеки път, когато бях объркана или уплашена.

    Колата препускаше в лудешки бяг назад към миналото, което така обичах. Пътувах много дни и нощи. Стигнат в Дарквил през нощта. Преоблякох се в колата. Спрях пред портите и за мое учудване не посмях да сляза. Стоях и се взирах в голямата сграда. Така мина цялата нощ. Просто стоях и гледах пред себе си.

    При изгрев слънце забелязах, че една дребна фигура излиза от къщата и се насочва към едно от големите дървета. Носеше букет с рози в ръце. Нямах никакво съмнение, че това бе моята малка Мирея. Това породи в мен усмивка. Да, усмивка. Вече не помнех, от кога не се бях усмихвала. До сега бях само една скитаща сянка. Въплъщение на болка, страдание и чувство за вина. Но не и сега. Сега бях готова да се изправя с високо вдигната глава и да посрещна всичко, което ми е подготвил този свят. Не се страхувах вече. За това най-сетне слязох от колата. Бутнах портата и влязох. Вървях бавно и спрях, когато застанах зад сестра си. Тя не ме видя. За това пък говореше на някакъв празен гроб с моето име на него. Сега разбирах, че тя не ме е забравила въпреки всичко, което се случи.

-Липсваш ми, Тамара. Много ми липсваш, сестричке моя. – шепнеше тя.

    Тогава събрах смелост и проговорих.

-А ще позволиш ли на един призрак от миналото да се върне?

    Тя застина на място. Усещах как се разтрепери, но не от студ. После съвсем бавно се обърна и ме погледна в очите. Прекрасните и сини очи се изпълниха със сълзи. Не можеше да изрече нито дума, нито звук. Миг по-късно се хвърли в прегръдките ми и се сгуши в мен както едно време. Аз я притиснах към себе си и я целунах по челото. Тя не спираше да плаче без да говори. Нямах представа дали в от мъка или от радост, че ме вижда. Но предполага, че е второто. Мирея не спираше да ме прегръща силно сякаш се страхуваше съм само илюзия, която всеки миг ще се разсее.

-Не се страхувай, малка моя! Върнах се и няма да те напусна... никога вече.

-Ти си жива. Жива си, сестричке. Жива си.

-Да. Жива съм.

    После тя се взря в очите ми и ме попита.

-Защо не се върна? Къде беше толкова много години?

-Животът ме накара да порасна. Промених се. Чувала ли си за Проклятието на вампирите? Така наречената Дру.

-Да. Тя избивала демоните с лекота и без милост.

-Да, а сега тя стои пред теб.

-Какво?

-Аз съм тази Дру. Аз съм безмилостният убиец, от когото всички се страхуват. Но аз използвах всички пътувания, за да ви търся. Питах и разпитвах за вас, но никой нищо не знаеше. Толкова ми беше мъчно, че не бяхте до мен.

-А как дойде?

-Един човек ми каза да търся. Да се обърна към миналото си. Че отговорите са в мен. Тогава си спомних за това място. Някога го наричах свой дом, но сега...

-Каква сега?

-Аз допуснах много грешки, Мирея. Заради тези грешки вие едва не загинахте в онази проклета нощ.

-Всичко е минало. Отдавна ти простихме. Нямаш представа колко страдат всички, че те няма.

-Всички ли?

-Да. Най-вече Камиел и Габриел. Те все още те обичат. Най-вече Габриел. Той не те е забравил, Тамара. Не веднъж съм го виждала да идва тук нощем. Но стига повече приказки. Хайде. Искам и другите да разберат, че си жива. Хайде.

    Мирея ме хвана за ръката и ме повлече след себе си. Не и се противопоставих. Влязохме вътре, а коридорите бяха тихи и пусти. Вървяхме бързо, а стъпките ни отекваха като ехо. Накрая стигнахме на любимото място на Камиел – вътрешната градина. Всички бяха там. Цареше тишина и плашещ покой. Тогава сестра ми викна силно”

-Вижте!

    Те се извърнаха с изненада. Но не викът ги шокира. Не можеха да повярват на това, което виждат пред себе си. Стояха и се взираха в мен и сякаш се страхуваха да повярват. Аз също ги гледах. Всичко бе така променено.

-Тамара е жива! Жива е. Вижте.

-Жива... да. – прошепнах аз. – Но това е много разтегливо понятие. А явно не съм желана... тук.

    Обърнах се с гръб, защото се страхувах да ги погледна в очите. Тогава някой ме хвана за ръката и ме обърна с лице. Беше Габриел. Господи, как ми липсваше погледът му. Той ме прегърна силно, както сестра ми по-рано. Цялата се разтреперих от вълнение. Вдигнах очи и го погледнах. За пръв път виждах сълзи в красивите му зелени очи. Толкова много ми липсваше. Толкова много. Стояхме така за кратко. След това аз се отделих от него и застанах пред моя господар. Сведох поглед към земята. Чувствах се недостойна да го погледна в очите.

-Аз те предадох, господарю мой! Моля те, прости ми!

    Сведох поглед още по-ниско. Отново почувствах омраза към себе си. Но се случи нещо, което не очаквах. Камиел се приближи до мен и ме прегърна. Погали ме по косите и ми прошепна:

-Всичко е простено. Миналото е забравено. Трябва да вярваме в тези, които обичаме.

-Не, Камиел. Аз няма да забравя миналото. То ме доведе тук... при вас. То носи всичко, което обичам. То носи и болка.

-Точно за това.

-Но ако няма болка, как ще разбереш колко силно можеш да обичаш? Ако не познаеш злото и мрака как ще можеш да оцениш доброто и светлината?

    Бяха съгласни с това. Наистина това е вярно. Ако не знаеш какво е зло как би могъл да разбереш кое е добро? Те двете са взаимно свързани. Върху тях се гради животът на всички независимо какви са. Но за да разберем колко силни сме всъщност трябва да опитаме не само хубавото, но и лошото. Аз мога да кажа, че след залеза настъпва мрак, че над нас винаги ще надвисват черни облаци. Но след това винаги изгрява слънце и светлината раздира мрака. Тя лекува болната земя от греховете и.

    Мирея с нетърпение им разказа как съм живяла аз през всичките тези години. Как се превърнах в наемник, в безмилостен убиец. Как животът ми бе потънал в мрак, но сега най-сетне и аз открих изгубената светлина. Това накара любимите ми да се гордеят с мен. Аз вече бях израснала. Можех да се справя с всички трудности, които ми прати съдбата. А аз бях горда и благодарна, че открих живота, който ми бе отнет така жестоко. Какво по-прекрасно от това да си сред тези, които обичаш и са скъпи на макар и мъртвото ти сърце? Да гледаш блесналите от щастие очи на малката си сестра. Да видиш одобрителния поглед на вечно строгият Червенокос ловец и веселата усмивка на верен приятел. Да съзреш надеждата и прошката в създателя си и любовта в очите на любимия. Не! Няма нищо по-прекрасно.

    Знам, знам. Подобни думи звучат необичайно, особено ако излизат от устата на демон. Може би е така. Може би сте прави да гледате скептично на всичко това. Но животът не е само в черно и бяло. И всяко правило си има своето изключение. Ние сме доказателство за това твърдение.

    Не държа да ми вярвате. Искам просто да вярвате на себе си. Не позволявайте на глупави грешки или на чужди влияния да разбият живота ви. Истината, която е толкова важна се крие вътре в нас. Ние само трябва да погледнем в душата си и ще открием верния път. Ще открием, че можем да простим всичко, заради което сме страдали стига да си струва. Но знайте, че след тъмната и непрогледна тъма на нашия живот винаги изгрява слънце. Вярвайте в себе си и в хората, които обичате. Имайте надежда и всичко ще бъде наред.

    Така аз получих прошка след години на покаяние и безмилостно страдание. Изкупих греховете си и платих тежка цена за грешките си. Но няма нищо по-прекрасно от това да простиш и да ти бъде простено. Стига само да признаеш, че се сбъркал. В това няма нищо, от което човек трябва да се срамува. Няма безгрешни хора. Всеки е податлив на това, но ще се спаси само, ако признае слабостта си. Както направих аз.

    Сега живея с тези, които обичам и съм щастлива. Годините си минават, но нищо не се променя. Но това не е краят. Не си мислете, че всичко свършва до тук. Не! Изживяхме още толкова много приключения заедно. Толкова много нови врагове и приятели открихме, че няма да ми стигне животът, за да ви разкажа всичко. Какво говоря? Та аз съм безсмъртна. Ние се превърнахме в легенда. За нас се разказваха какви ли не истории. Но знайте, че историята продължава... в бъдеще.

      To be  continued…..                                                    

Tale For The Vampires [Tamara] 12 (Приказка за вампири - Тамара) 12

12.

    Минаха дни... месеци... години... Камаел и хората му, моите приятели, се бяха установили в едно тайно имение в провинцията. Живееха сравнително спокойно, защото избягваха да се навъртат сред хората или вампирите. Нямаха никакви проблеми с тях.

    Мирея всеки ден излизаше и оставяше цветя под една стара върба. Оставаше няколко минути и се прибираше. По този начин се чувстваше по-близо до мен. Горката, много страдаше. Понякога нощем се сгушваше в леглото си и плачеше ли, плачеше. Другите се опитваха да я утешават, но нямаше смисъл.

Tale For The Vampires [Tamara] 11 (Приказка за вампири - Тамара) 11

11.

    Габриел изобщо не хареса начина, по който го разкарах. Е, не че го обвинявах за това. Признавам, че може да съм била малко груба с него. Вървеше по коридора и слезе в подземието. Камаел го беше помолил да провери нещо преди да говори с мен.

    Беше доста подозрително това, което го беше накарал да направи. И наистина вампирът го очакваше голяма изненада. Неприятна, за да бъдем честни. Изведнъж хората на Камаел го наобиколиха. Тези бяха много по-странни от тези, които познавах. Приличаха на зомбирани вампири без никакъв мозък. Те извадиха оръжията си и го нападнаха. Той се отбраняваше доста умело, но един от онези негодници го раниха. Той изтърва пистолета си и като видя, че не може да се бие така побягна. Но не отиде да говори с Камаел, а дойде при мен. Почука на вратата и нахлу без да чака покана. И понеже не видях, че е ранен му се скарах.

-Пак ли ти? Какво искаш този път?

-Не ми е до спорове точно сега.

-Габриел?! Ранен си!!!

-Камаел ме прати в подземието да проверя нещо, но ме нападнаха хората му.

-Този негодник е пратил да те убият. Значи...

-Знае какво сме направили.

-Какво ще правим сега? Щом го е знаел, защо е наредил да убият само теб?

-Не знам.

    Изведнъж се чу тътен. Навсякъде беше пълен хаос. Не знаех какво става. Миг по-късно Мирея, Стефан и Лиъм нахлуха в стаята ми. Казаха ни, че хората на Заториус и тези на Отцепниците ни нападат. Бяха уплашени. Или поне сестра ми. А аз бях объркана. Защо Зарориус и Отцепниците атакуват заедно? И тогава разбрах истината. Прозрях каква голяма грешка бях направила. Подозирахме Камаел за предател и му обърнахме гръб. Аз подведох всички без дори да го съзнавам. Не той беше предателят, който търсехме. А проклетият Заториус. Той знаеше, че сме срещу Камаел и няма да го последваме. Сега той беше сам в тази битка. Макар, че имаше последователи, без нас той бе сам.

    Не можех да понеса вината да го загубя заради една грешка. Сълзи изпълниха очите ми, а мъртвото ми сърце се разтрепери от истински страх. Не можех да го позволя. Ако трябва щях да заплатя с кръвта си тази лудост, но нямаше да позволя да наранят Камаел. Никога нямаше да го позволя. Никога!

    Без да казвам нищо хукнах през глава по коридора оставяйки всички в недоумение. Скоро видях през рамо, че те са след мен. Тичах с извадено оръжие.

    „Идвам, господарю мой! Идвам и ще поправя грешката си. Няма да те изоставя, дори това да струва живота ми. -– мислех си аз. -– Ти си моят живот. Ти ме създаде и само ти можеш да ме унищожиш. Аз ще те спася, Камаел.”

    С гръм и трясък нахлух в главната зала. Но ме бяха изпреварили. Негодниците вече бяха там и бяха наобиколили Камаел. Той ме погледна в очите и там четеше болката от предателството ми. Не можех да го понеса. Ако някой трябваше да умре, то това бях аз, а не той. За това без да мисля действах. Направих огромен скок и се озовах в центъра на смъртоносният кръг. Застанах пред Камаел и насочих оръжието си към нашествениците.

    Заториус се засмя ехидно и ме погледна с леденият си поглед. После заговори презрително.

-И ако това не е малката предателка. Благодаря ти, скъпа. Ти ни предостави възможност да се отървем от Камаел веднъж завинаги. Обич към хората. Надежда. Каква гадост.

-Не говори така. Ти си негодник. Измамник. Направих грешка и дойдох да я поправя. Няма да ти позволя да го нараниш. Ще браня господаря си. Ще пролея кръвта си за него.

-Каква вярност. Късно е, малка глупачке. И двамата ще умрете, а после и всичките ви последователи.

    Бяхме в капан. Нямаше да избягам. И не го направих. Не изоставих Камаел, както не го направих преди и както никога нямаше да го направя. Извърнах леко глава и го погледнах.

-Прости ми, господарю! Сгреших! Прости ми. А сега бягай. Аз ще те прикривам. Намери Габриел и другите и се измъквайте от тук. Аз ще ги задържа. Няма да допусна да ви открият.

-Не.

-Моля те! Позволи ми да изплатя греха си. Да изкупя вината си пред теб. Прояви тази милост. За мен ще е чест да загина в  твоя чест. В твоя отбрана.

    Нямаше избор. Не му оставих такъв. На втория етаж на тази стая имаше изход, който водеше към тайното подземие. Сключих пръсти, за да направя нещо като стълбичка. Камаел стъпи там и аз го изтласках към парапета. Той се качи на терасата и за миг погледна към мен. Аз му кимнах с благодарност и той тръгна. За щастие раните му бяха незначителни и не му създаваха трудности.

    Скоро той намери Габриел и останалите. Когато те го попитаха за мен той поклати глава и съвсем на кратко им каза за случилото се. Мирея зарида, но после тръгна с другите към тяхното спасение. Напуснаха имението безпрепятствено както им обещах. Качиха се в един от празните камиони и потеглиха. Лиъм караше. Другите бяха загледани назад към пламналата сграда. Черен стълб от дим се виеше над бившият им дом. А изгряващото слънце окъпа всичко в огнено червено. Сякаш всичко се запали в буен пожар. Това беше толкова иронично. Сред цялата тази трагедия имаше нещо толкова прекрасно като изгрева.

    Сестра ми не спираше да плаче сгушена в прегръдките на Стефан. Той я гледаше и се опитваше да я успокои. А вътрешно си мислеше.

    „Ще изпълня обещанието си към теб, Тамара. Ще се грижа за сестра ти. Ти спаси всички ни и загина заради това. Благодаря ти.”

Tale For The Vampires [Tamara] 10 (Приказка за вампири - Тамара) 10

10.

    Всеки знае, че малко или много вампирите са зли. Колкото и да ми е трудно подобно признание то е истина. Не може да го оспорвам след като съм наясно, че е така. Но явно Заториус не мислеше така. Той искаше да заличи човешкия род. Нима не осъзнаваше, че това ще доведе и до нашия край. Точно това бе мисията на моя господар. Да спре тази лудост.

    Войната между вампирските кланове бе неизбежно безумие. Тази завист, която изпитваха се превърна в смразяваща омраза. Нещо като игра на живот и смърт. Водачите на въпросните кланове се съревноваваха кой колко врагове ще избие. Аз и приятелите ми бяхме само пионки. Пешки в голяма партия шах. Но веднъж започнала тази игра не може да спре... никога. Искате ли да знаете защо? Просто е. Колкото и да не ми се иска злото винаги ще съществува. Всеки миг се появява по някой откачен, властолюбив маниак, който иска да подчини колкото се може повече демони. Това е омагьосам кръг, от който няма измъкване. Единственото, което можем да направим е да запазваме известен баланс.

    Толкова се бях отнесла, че Габриел бе започнал да се притеснява. За това ме хвана за раменете и заговори с типичния за него спокоен тон.

-За какво мислиш?

-А?!

-Къде се отнесе?

-Извинявай. Замислих се. Тази война е безумие, което няма край. Вечно ли ще живеем с оръжие в ръка, Габриел? Няма ли и ние да открием покой някой ден?

-Не знам, скъпа моя. Никой не знае какво ни очаква. Но едва ли ще намерим покой. А ако го намерим животът няма да е толкова интересен и вълнуващ, нали?

-Май да. Е, не е чак толкова зле.

    Всъщност нещата тепърва щяха да се влошат. Като започнат от сега. Една стрела разби прозореца и се заби в таблата на леглото. Инстинктивно ние залегнахме на земята. Извадихме пистолетите си и се приготвихме за ответен удар. Но повторно нападение нямаше. Приближихме се към прозореца и погледнахме навън. Там вече нямаше никого. Може би това бе само предупреждение за започващата битка. Не ми харесваше това положение, но ръкавицата бе хвърлена и предизвикателството отправено. Нямаше връщане назад. Като част от този клан аз бях длъжна да отвърна на нападението.

    Такива бяха правилата на тази игра. Нападат те и ти нападаш, убиват някого от твоя клан ти убиваш някой от техния. Око за око както се казва. Звучи прибързано и може би глупаво, но на подобни принципи са съществували много от великите цивилизации. От хилядолетия важат едни и същи правила. И на когото не му харесва да сложи край… на живота си. Защото няма измъкване от този кръговрат.

    И така двамата със Габриел излязохме от стаята, като аз носех в едната си ръка стрелата, която извадих от леглото. Веднага отидохме при Камаел, където бяха и останалите от екипа. Те се озадачиха от вандалското ни нахлуване, но нямаше време за любезности.

-Какво става? Защо нахлувате по този начин? - – попита Камаел.

-Започна се. –- аз му подадох стрелата. –- Те ни предизвикаха без дори да се поколебаят. Твърде самонадеяни са и това не ми харесва, господарю.

-Нито пък на мен.

-Самонадеяни казваш? Това е добре.

-Не разбирам, Лиъм.

-Когато са твърде самоуверени в действията си те ще допуснат грешки и дори няма да го забележат. А ако го направят ще ги сметнат за незначителни. Тогава ние ще се възползваме от това.

-Той е прав. Но ще им върнем жеста, нали Камаел? -– попита Габриел.

-При това с голямо удоволствие. Но няма да пращаме много хора. Само двама. Тамара, вземи сестра си и се погрижете да им благодарите подобаващо.

-Да, сър!

-Супер! Първата ми мисия. -– доволно отвърна Мирея.

-Е, хайде, сестричке! Екипна работа като доброто старо време. Помниш ли онова, което направихме на чичо Сам.

-О, да! Да го повторим. Но този път по-добре, нали?

-Знаеш какво ме прави щастлива, Мирея. Да тръгваме.

    Това щеше да е първата ми задача, която трябва да изпълня със сестра си. Щеше да е много по-забавно от обикновено, защото с нея бяхме ненадминат екип. Като деца сме правили какви ли не пакости. А най-хубавото беше, че никога не ни хващаха. Да се погрижим за тази мисия щеше да е като детска игра.

    Заведох Мирея в оръжейната и дадох подходящото за нея оръжие и костюм. Изглеждаше фантастично, също като мен. После се качихме в моята кола и дадохме газ. За нула време стигнахме до скривалището на хората на Заториус. Спряхме на двайсетина метра от мястото, за да не ни чуят. После се прокраднахме като котки до сградата. Никой не ни забеляза. Вмъкнахме се вътре и заложихме фойерверките. Включихме и детонатора. Скоро цялата им бърлога щеше да хвръкне във въздуха. Ние с Мирея се измъкнахме така, както и влязохме вътре. Качихме се обратно в колата и потеглихме към дома си. По пътя чухме експлозията и щяхме да се спукаме от смях.

    Скоро се прибрахме. Дори тогава не спирахме да се смеем. Това не бе обичайно за вампирите още по-малко за мен, но какво толкова. Заслужаваше си да го направим. Освен това напоследък бях започнала да се променям. Вероятно се дължеше на влиянието на Мирея.

    Момчетата ни гледаха доста изненадано. Сякаш не можеха да ни възприемат по този начин. А озадачените им физиономии ни караха да се смеем още повече.

-Какво стана? Върнахте ли им го? -– попита Стефан.

-И още как. Кажи им ти, Мирея.

-Беше невероятно, а те дори не разбраха. Влязохме и излязохме от дома им без да ни усетят дори. Поставихме експлозиви или по-точно доста ефектни фойерверки из цялата сграда. Включихме детонатора и се измъкнахме. Те бяха заети да се хвалят как са ни нападнали. Бяхме на няколко километра, когато се чу мощен взрив. Къщата сигурно на нищо не прилича.

-Ами, ако някой все пак ви е видял? -– попита Лиъм.

-Да са мислели по-рано, преди да ни нападнат. -– отговорих му аз. -– Не ме интересува дали са ме видели. Вече нищо не ме интересува.

    Така беше. Нищо не ме интересуваше в този момент. Сякаш разумът ме бе напуснал или поне не разсъждаваше трезвено. Може би това, което направихме с Мирея бе отключило нещо, което бях забравила. Това бе истинската ми същност. Такава, каквато бях преди да се променя. Чувството бе прекрасно. По принцип бях от кротките, но имаше моменти, когато в мен се пробуждаше малко пакостливо дяволче. Вършила съм какви ли не неща без да ме хванат. Може би за това всички си мислеха, че съм ангелче. Но определено грешаха. Ни най-малко не бях толкова добра, колкото си мислеха всички. А точно сега исках отмъщение. Това, което направи Заториус бе голяма грешка от негова страна. Да ме превърне във вампир... Сега като се замисля в съзнанието ми изплуваха отдавна погребани въпроси. Защо бях жертва? Защо точно мен избра за чудовище? Кой можеше да ми отговори на този въпрос? Как кой? Самият Заториус, разбира се.

    За това се измъкнах незабелязано, докато сестра ми им разказваше за нашето малко приключение. Е, почти незабелязано. Забеляза ме този, който ме наблюдаваше през цялото време. Той ме последва навън и ме спря, за да разбере какво съм намислила този път.

-Какво си намислила, малката?

-Кой, аз ли? А... нищо.

-Хайде! Не ме баламосвай, а говори.

-Добре, де! Отивам да говоря със Заториус.

-Ти луда ли си? Той ще те убие още щом те види.

-Знам, знам. Просто има толкова много въпроси, които са неизяснени. Защо ме преследва? Защо изобщо ме превърна във вампир? Не разбирам.

-А аз не разбирам, защо ти е да знаеш. И искаш ли да ти кажа истината, която аз разбирам? Радвам се, че той го направи. Ако не беше те превърнал в това, което си никога нямаше да се срещнем. Сега си част от мен.

-Зиг, аз...

-Не казвай нищо. Просто стой далеч от Заториус. А ако искаш да научиш нещо повече просто ме попитай. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

-Да, знам. Тогава ще се помотаеш ли с мен днес?

-Колко дълго искаш?

-Ами, устройвали те... цял ден?

    Той се подсмихна и ме прегърна.

-Напълно. Да вървим.

    Направихме го. Тръгнахме без да се обадим на никого. Това си беше нашата почивка и нямахме намерение да позволим някой да ни я развали.

    Неможех да повярвам, че изобщо се случва. Та това бе Габриел. Един от най-сериозните и мрачни хора, който бях срещала през цялото си съществуване. А откакто бях вампир успях да срещна много подобни типове. Признавам, че това ме очароваше. Той се промени толкова много заради мен. И аз смятах да го направя... заради него и заради себе си.

    Качихме се в колата и потеглихме. Той караше, както винаги. Нямахме посока, нито цел към която да се стремим. Просто се движихме все направо. Беше забавно, докато и двамата не почувствахме глад. А щом природата зове ние трябваше да я следваме. В противен случай можехме да извършим някоя непоправима грешка.

    Намерихме една стара ферма. Там старецът, който я обитаваше ни предостави необходимото количество кръв срещу известно заплащане, разбира се. То бе по-скоро за мълчанието му отколкото за кръвта. Пихме по пътя. Не беше никак зле.

    Цял ден се разхождахме и разговаряхме за незначителни теми. Сякаш бяхме ученици. Тепърва откривахме някои кътчета от света. Невероятно преживяване.

    Накрая обаче трябваше да се приберем у дома. Но дори тогава не се обадихме на другите. Но това определено не бе краят. Прекарахме и нощта заедно. Няма да споменавам какво се случи, защото то си е само наша тайна. Пък и не е толкова интересно, колкото някои предполагат. Но няма да говоря за това.

    И така. Отидохме при Камаел и приятелите ни чак сутринта. Както и предполагахме. Подложиха ни на сериозен разпит и ни смъмриха, но ние не го приехме толкова на сериозно.

-Къде бяхте, вие двамата? Търсихме ви навсякъде. Готвим се за война, а ви изчезвате без обяснение. -– смъмри ни Камаел.

-Имахме работа, господарю. Наблюдавахме целия район около дома ви. За сега няма признаци на нападение. Спокойно е и това е доста притеснително. -– обясних му аз.

    Не го излъгах. До някъде правехме и това макар, че не бяхме там за това. Ако знаеше, че съм искала да говоря със Заториус със сигурност щеше да побеснее. Тогава забелязах, че нещо притесни Габриел. Не можах да разбера какво, но имаше връзка с господаря Камаел. Не пожела да каже нищо свързано с разходката. Не му се даваха обяснения. Вероятно се тревожеше за това, което бяхме открили случайно при разходката ни. Разбрахме, че сред нас има предател, който доносничи на врага. Някой, който има достатъчно власт, за да остане под прикритие. Но кой? Аз не знаех, но Габриел явно подозираше или по-скоро знаеше истината. За това се държеше толкова странно.

    Щеше ми се да разбера и аз, но трябваше да говорим, когато сме сами. Нещата явно бяха сериозни. За това не казах нищо пред другите за това.

    Камаел ни възложи задачи. Всеки се зае със своята задача, която беше индивидуална. Този път всеки бе сам. Стефан проверяваше оръжията; Мирея се качи в кулата, за да наблюдава какво става в околността; Лиъм пое охраната на северната част, а Габриел на южната. А що се отнася до мен, аз трябваше да отида да взема една доставка на оръжие. Трябваше да чакам доставчиците на пристанището.

    Потеглих с камион още щом се спусна нощта. Карах със загасени фарове, за да не ме видят. За хората това беше твърде опасно, защото те не можеха да виждат пътя в тъмното. Но това не бе проблем за вампирите. Ние бяхме по-съвършени от смъртните. Не, че имам нещо против тях. Истината е такава и те трябва да се примирят с това. И май там е същинският проблем. Те го знаят и за това се стремят към нашата кръв.

    И така, няколко часа по-късно аз бях взела пратката и се връщах към „крепостта”, когато се наложи да спра за малко. Видях ранен човек на пътя и реших да му помогна. Или поне аз си мислих, че е ранен. Когато се приближих до него той се изправи смеейки се. Тогава видях, че съм обградена от още неколцина други. Знаех какво искат и това ме ядоса.

-Сега ще ни дадеш кръвта си, вампирке.

-Никога, нищожества. Никога!

    Преобразих се и се приготвих за бой, защото бях сигурна, че те няма да се откажат. Започнаха да ме нападат от всички посоки. Дори не се наложи да изваждам пистолета си. Гневът се оказа далеч по-опасно оръжие. Започнах са ги разкъсвам само с нокти и зъби. Не пиех от кръвта им, защото знаех, че е заразена. Това е първото, на което ме научиха, когато станах вампир и първото, на което аз научих сестра си.

    След като и последният от тях падна мъртъв в локва от собствената си кръв, аз започнах да ги влача към гората. След това взех лопата и зарових телата така, че никой да не ги открие. Е, и аз не се измъкнах без драскотина. Дрехите ми бяха съдрани от ножовете на негодниците и имах няколко порезни рани по тялото. Не беше нищо сериозно и все пак не трябваше да го пренебрегвам. Намерих няколко парцала в камиона и превързах раните доколкото това бе по силите ми. Щях да отида при лекаря ни, но сега трябваше да се погрижа за задачата си.

    Качих се обратно в камиона и отново потеглих. Скоро стигнах имението и оставих пратката в ръцете на охраната. Аз отидох при господаря, където другите вече се бяха събрали, за да му докладват. Когато видяха на какво приличам искаха да разберат какво се е случило. Най-вече Мирея, защото все пак аз и бях сестра.

-Хората на Заториус ли бяха? Ще си платят за това.

-Този път те нямат нищо общо с това, Мирея.

-А кой тогава? -– попита Стефан.

-Хора бяха. От онези фанатици, които нападнаха и теб, приятелю, когато се запознахме.

-Как се случи? -– попита Габриел.

-Докато се връщах видях някой да лежи на пътя и реших да му помогна или поне да видя какво е станало. Тогава разбрах, че е капан. Бе твърде късно, защото бях обградена. Както и очаквах искаха кръвта ми. Но единственото, което получиха е бърз билет към ада.

-Какво направи с телата? Не си пила от кръвта им, нали?

-Не, разбира се. А телата зарових в гората, за да не ги открият. -– тогава почувствах болка идваща от раните.

-Трябва да те види  лекар. -– каза Камаел.

-Аз ще я заведа. -– намеси се Габриел.

   Той ме хвана под ръка и ме поведе към стаята, която служеше за кабинет. По пътя не каза нищо, а и аз не го направих. И все пак усещах някакво напрежение между нас. Когато ме остави при Лени (лекаря), Габриел излезе. Помислих си, че е заминал и ме е оставил, но не беше така.

    Когато ме превързаха и аз отново се облякох тръгнах да си ходя. Когато излязох видях, че той ме чака отвън. Не можех да проумея какво му става. Държеше много особено и това никак не ми се нравеше.

    След като излязох той само ме погледна и нищо повече. Дори дума не обели. Това ме ядоса. Минах покрай него и дори не го погледнах както правех винаги. Прибрах се в стаята си и си свалих накъсаните дрехи. Сложих си най-обикновени и си легнах. Точно тогава на вратата се почука и без да чака отговор посетителят влезе. Кой можеше да бъде, ако не Габриел. Той седна до мен на леглото, а после се облегна назад на таблата на леглото.

    В началото просто мълчахме, но после аз проявих инициатива и заговорих.

-Е? Ще ми кажеш ли какво те мъчи или да гадая? Цял ден не ми говориш, а сега се държиш странно. Или говори, или си върви. Не ми харесва поведението ти.

-Има предател... сред нас.

-Подозирах го.

-И по всичко личи, че е...

-Камаел. Знам. Не мога да повярвам, че е способен да ни причини подобно нещо.

-Явно може. А ти от кога знаеш?

-Отдавна. След разговора ни, когато ми каза за чувствата си. Помисли си само. Той не може да обича никого. А камо ли нищожество като мен.

-Говориш глупости.

-Това, което казвам не е глупост, а истина. Той наистина не може да...

-Ти не си нищожество.

-А, това ли?

-Спри да се подценяваш така. Трябва да говорим с другите и то възможно най-скоро.

-Ако ги потърсим сега ще ни заподозрат. По-добре да изчакаме до сутринта.

-Добре. Ти... как се чувстваш?

-Била съм и по-добре. Благодаря. Мислех, че не ти пука особено след държанието ти от сутринта.

-Знаеш, че не е така.

-Да, знам. Но просто напоследък се чувствам много необичайно. Сякаш по-лошата ми страна се пробужда. Не е точно зло, а по-скоро пакостливост. Забавлявам се, когато правя гадни номера на противника.

-Като този, който спретнахте на хората на Заториус?

-Да. Много ми е неловко.

-А на мен ми беше забавно да слушам как сестра ти разказва за малката ви авантюра.

-Наистина ли? А аз си помислих, че се ядосаш заради този риск.

-И защо да го правя? Нали за това аз поех обучението ти?

-Какво имаш предвид?

-Не позволих на Камаел да се меси в това. Предпочитах само ние двамата да сме наясно с тайните, който ти разкрих преди време. Помниш ли?

-Честно казано не особено. И май е по-добре, защото така те остават скрити и за любопитните хора. Но какво ще правим сега, Габриел? Знаем кой е предателя. Преди време щях да отида при Камаел за съвет, а сега... Не ми го побира ума. Как можа да ме предаде по този начин?

-Ти не си виновна за неговите действия.

-Мразя го, Габриел. Презирам този предател. Явно това е причината напоследък да изпитвам непреодолима ярост. Сега вече знам защо се е появила.

-Чуй ме сега. Няма да правиш нищо, ако аз не ти кажа. Аз поемам командването... за в момента.

-Как да го разбирам? Ще ми се правиш на шеф, а? Е, нека ти кажа нещо, любими. Няма да стане. Твърде дълго бях безгласна буква. От сега нататък действам както сметна за най-добре. И първото, което ще направя е да говоря със Заториус.

-Казах ти, че не приемам своеволия.

-Не ме интересува какво приемаш и какво не. Оказва се, че нашият скъп господар е в съюз с Отцепниците, а това е в ущърб не само на нас, но и на Заториус.

-Вярно е. В такъв случай аз ще отида да говоря с него.

-И да те пусна сам? Изключено. Идвам с теб и не приемам отказ.

-Да вървим тогава.

    Двамата излязохме под предлог, че трябва да направим проверка на едно от съоръженията за наблюдение, което се намираше близо до часовниковата кула в града. Никой не заподозря истинските ни намерения, но опасността бе другаде. Веднъж вече ме нападнаха заради кръвта ми и това едва ли бе последният път. Хората използваха вампирската кръв като лекарство срещу заразата, която носеха в кръвта си.

    И така ние със Габриел се измъкнахме без да ни създават проблеми и тръгнахме към скривалището на Заториус. Този път аз карах. Габриел не беше много съгласен с това, но и аз не отстъпих. Време беше да започне да ме приема на сериозно. Вече не бях дете и държах той да го разбере. И все пак нещо не ми даваше мира. Какво ли щеше да стори Камаел, ако разбере какво сме намислили? Как щеше да реагира? Но имаше и нещо друго. Аз мислех, че интуицията ми ме е подвела по отношение на него, но сега разбрах, че не е така. Още веднъж се убедих, че тя никога не греши.

    Това показва само, че никога не трябва да се съмняваме в себе си. Разбира се, понякога се случва да сгрешим в преценката си към останалите. Но това може да се случи не защото сме наивни, а защото понякога хората се представят за такива, каквито не са. Често това е резултат от умишлено заблуждаване. Казвам го от собствен опит. Аз вярвах на Камаел. Дори се усъмних в себе си заради него. Мислех, че той макар и вампир е честен спрямо най-доверените си. Но ето, че той най-безкруполно ни е предавал на врага. Само, че това няма да му се размине. Няма никакво значение колко власт има или колко хора му служат. Рано или късно всичко в този свят се заплаща.

    Карах без фарове и с ниска скорост, за да не ни заподозрат. Скоро стигнахме до кулата, където преди известно време ни обсадиха. Спрях колата в една уличка и двамата слязохме. Знаехме къде се събират хората на Заториус и отидохме там. Беше някакъв бар. Пълна дупка, ако питате мен. И така, застанахме пред вратата и Габриел влезе пръв вътре. Аз го последвах като ръката ми бе върху пистолета. Трябваше да си отварям очите на четири за неприятни изненади.

    Щом застанахме на прага всички се взираха в нас. Наскачаха от местата си и извадиха оръжията си готови да ни убият. Не ми харесваше това положение, но Габриел дори не трепна. Пазеше типичното си хладнокръвие. Огледа цялата сбирщина и с презрителен тон каза:

-Трябва да говоря със Заториус. Веднага!

    Някакъв тип прошепна нещо на главатаря и той кимна на моят шеф. Направи ни знак да го последваме и ние го направихме. Нямах доверие на тия нещастници, но в наш интерес беше да запазя самоконтрол.

    Качихме се на втория етаж и тръгнахме по един слабо осветен коридор. Накрая стигнахме до една доста впечатляваща врата. Вампирът я отвори и ние влязохме. Но дори за миг не го изпуснах от поглед. Тези нямаха никакви задръжки и като нищо щяха да ни застрелят в гръб. Но вратата се затвори след нас. В стаята имаше бюро и едно кожено кресло зад него. Имаше още едно кресло до прозореца. Точно в него ъгъл бе най-тъмно. От там се чу глас. Заториус, естествено.

-Виж ти! Виж ти! Кой да предположи, че при мен ще дойде вярното куче на Камаел.

-Не се ласкай. Дойдох да говоря с теб за нещо, което интересува и двама ни.

-Довел си и компания. Интересно. Помня, че мой човек я зарази.

-Но както виждаш я спасихме и сега тя служи на мен. Но да не се отклоняваме от темата.

-Защо сте тук?

-Камаел е предател. -– намесих се аз.

-Предател, казваш. Но ти не се меси, малката. Слугите трябва да си знаят мястото. Не си ли я научил на уважение, Габриел?

-Тя сама отговаря за това, кого ще уважава. Камаел е в съюз с Отцепниците. Изнася информация, която ще навреди не само на нас. Ти също си заинтересован това да се прекрати.

-И защо му е на Камаел такъв съюз? Има си достатъчно последователи.

-Иска власт и територията, която вие оглавявате. -– отново се обадих.

-Нима? И защо да ти вярвам?

-Защото тя е по-близка с Камаел, от мен. Той се привърза към нея.

-Не знаех, че някой може да те измести, Габриел. Колко жалко. Но какво всъщност искате от мен?

-Да ни помогнеш да го спрем. Имаш интерес да го направиш. Помисли си, Заториус! Ти ще загубиш повече от нас.

    Това го накара да се замисли. Сигурно не му беше лесно да ни повярва като се има предвид, че ние сме му врагове. Освен това не веднъж сме избивали хората му. Честно казано и аз не му имах особено доверие. Все пак той беше виновен сега да съм вампир. Преди това нямаше да се случи. Щях да си живея със семейството си и нямаше да се забърквам в подобни проблеми. От друга страна обаче и това ми се стори лоша идея. Причината беше, че хората носеха заразата в телата си и тя ги подтикваше към неща, които не бихте могли да си представите, а още по-малко да видите със собствените си очи.

    И в двата случая животът ми, ако можеше да се нарече така, се усложняваше с всеки изминал ден. Подозрителното поведение на Заториус, предателството на Камаел, нападенията на хората. На всичкото отгоре трябваше да се погрижа и за сестра си и новият и приятел. За сега те бяха с Лиъм, който между другото бе ловец на вампири и никак не харесваше Габриел. Но това нямаше значение стига да се погрижи за хлапетата.

    Заториус остана смълчан доста дълго време. Ама, че досадно положение. Знаех, че това е в наша полза, но все пак усещах напрежение. Сякаш вече не можех да чакам, а се изпълних с нетърпение. Това беше странно, защото по принцип вампирите са доста търпеливи по природа. Те са като хищниците. Могат да чакат, колкото е необходимо, за да постигнат поставената цел. Но не и аз. Не и този момент. Щеше ми се да му се развикам да побърза. Да спре с увъртането и губенето на време и да каже най-сетне какво е решил. Май Габриел забеляза това и ме погледна със заповеднически поглед. Сякаш ми каза: „”„Не смей да вършиш глупости!”’

    Подразних се от това и застанах в най-отдалечения ъгъл. Погледнах в страни с нескрито раздразнение. Наложи се да въздържа нетърпението си. Не знам защо, но в момента това ми се отдаваше много по-трудно от обикновено. Сигурна съм, че причината беше в обстановката, в която се намирах. Недоверието ми към Заториус ме караше да подозирам дори сянката, която нямах.

    Не след дълго Габриел и Заториус приключиха с тайнствения си разговор. Моят „шеф” тръгна, а аз го последвах. Не каза нищо и аз не го направих. Излязохме от свърталището на онзи вампир и се качихме в колата. Потеглихме в пълно мълчание. Усещах, че нещо става, но не го разпитвах. Правех се, че не ме интересува и до някъде наистина бе така.

    Върнахме се в дома на Камаел и аз се върнах в стаята си. Дори не му казах лека нощ. Толкова му бях ядосана, че дори не го исках край мен. В противен случай можех да го ударя. Поведението му ме дразнеше и това нямаше да му се размине. Много трябваше да се постарае, за да ме накара да му се доверя отново.

    Седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Миг по-късно на вратата се почука. Първата ми мисъл бе за Габриел, но после промених предположението си. Усещането беше по-различно. Сякаш не принадлежеше на вампир, а на някой по-различен, но също толкова силен. Имаше само един тип с това описание. Лиъм. Позволих му да влезе и той го направи. Пристъпваше много бавно.

-Какво те води насам, ловецо?

-Любопитство. Къде ходихте с вампира? И не ми казвай никъде, защото и двамата знаем, че не е вярно.

-Щом искаш. Габриел говори със Заториус по един много важен въпрос.

-Какъв? Може би за предателя?

-И ти знаеш кой е, нали?

-От както съм тук. Наблюдавах господарите ти доста време и научих много интересни неща.

-А аз си мислих, че не си правиш труда да проучваш враговете си.

-В моята професия е наложително.

-В моята също. Но едва ли можеш да наречеш моето работа.

-За какво говориха?

-Не знам много. Държаха ме на страна. Е, все дочух нещо, което може да послужи.

-Говори!

-Защо трябва да ти се доверявам? Ти искаш да убиеш Габриел.

-А ти си най-верният му защитник и... любовница. Не греша, нали?

-Не, не грешиш. Само, че това не е твоя работа. А и в момента съм му бясна.

-Изолира те от сериозните неща, защото не мисли, че си достатъчно добър боец.

-В известен смисъл. Но не очаквай да станем приятели само защото разговарям с теб по толкова лични неща.

    Тогава на вратата се почука отново. Този път беше този, когото очаквах. Габриел! Той влезе и никак не му хареса. Аз и ловецът насаме. Не ми пукаше какво мисли, а и точно сега ми се искаше да го дразня.

-Какво търсиш тук, ловецо?

-Прости разговарям с една приятелка. Но не ти дължа обяснения.

-Махай се! Изчезвай! – Габриел наистина се ядоса.

    Лиъм си тръгна и двамата останахме сами. Аз дори не трепвах. Стоях и се взирах в нощното небе навън. Тогава Габриел дойде до мен и ме хвана за ръката. Дръпна ме към себе си. Беше бесен и не го криеше.

-Защо този беше тук? Какво искаше? За какво говорихте?

    Аз се отскубнах от него и се отдалечих от прозореца.

-Какво искаш от мен? Да не говоря с никого, да стоя с наведена глава. Да стоя като куче в ъгъла. Няма да стане. Писна ми от гадното ти държане. Или се научи да ме уважаваш, или забрави за мен. Ще взема сестра си и ще се махна. Ти решаваш, Габриел! А сега, ако обичаш излез от тук. Уморена съм.

    Нямах никакво желание да водя този разговор. Той трябваше да се успокои и само тогава можех да говоря с него. А и аз се нуждаех от малко време, за да прочистя мислите си. В главата ми имаше толкова много мисли, че не знаех към коя да се обърна. Бе пълен хаос. Трябваше ми спокойствие, за да приведа всичко в ред. Звучи много странно от устата на вампир, но е така.

    Вярно е, защото повечето от нас изобщо не си правеха труда да мислят за последствията от действията си. Те бяха просто банда убийци. Примитивни, ако искате. Но е и вярно, че не всички сме такива. Вземете например тези, с които вече ви запознах. Те нямаха нищо общо с примитивните ни събратя. Напротив. Бяха много интелигентни и винаги знаеха какво да правят. А понякога дори повече от това. Вземете Камаел например. Изглежда безобиден, а в действителност е по лукав от дявол. Още едно доказателство, че външният вид лъже.