Двамата със Габриел все още пътувахме. Аз се чувствах много по-добре и по-силна. Но бях и малко тъжна. Не си обяснявах причината за това. От дълги години не бях изпитвала подобно нещо, а сега нещо ставаше с мен. Гледах разсеяно и партньорът ми го забеляза. Мисля, че това не му хареса.
-Какво ти е?
-Нищо.
-Не ми излизай с този номер.
-Истината е, че не знам. Нещо вътре ме тормози и измъчва без да знам защо. Сякаш ураган от чувства ме е повлякъл и не мога да се измъкна. Ще ми се да го спра. В момента бих те помолила да ме застреляш.
-Това са глупости. Ако нещо те тревожи можеш да ми кажеш. Познаваме се твърде дълго, за да имаш тайни от мен.
-Така е, Габриел. От теб имам само една тайна, но не бих могла да ти я кажа. На Камаел да, но на теб... Прости ми за това.
Това не му хареса и аз го знаех. По някаква причина се почувства пренебрегнат. Не исках да се чувства така, но не можех да му кажа, че имам чувства към него. За един вампир това е слабост макар това да не се случва за пръв път. Доста дълго опитвах да стигна до нивото, на което съм сега и не можех да допусна подобна глупост да съсипе всичко.
Пътувахме още няколко часа докато стигнем до Тансвил. През цялото време никой от нас не каза нищо. След това, което му казах бе напълно прав да ми се сърди. Но това не трябваше да се отразява на работата ни, защото от нас зависеше животът на много хора. Не трябваше да го допускаме още по-малко заради лични противоречия.
Но и двамата не очаквахме изненадата, която получихме, когато пристигнахме на „бойното поле”. Тъкмо пристигнахме, когато там ни очакваше господарят Камаел. За пръв път се радвах да го видя от дъното на душата си (е, това беше образно казано, защото по начало демоните нямат душа). Разбира се не се спуснах да го прегръщам или нещо подобно. Просто го погледнах и с лека усмивка изразих задоволството си. Камаел ни посрещна в личната си „бърлога”. Всъщност беше изискано и доста елегантно място. Тъкмо си мислех, че изненадите свършват до тук, когато господарят ми каза нещо, което ме накара да замръзна на място.
-Имам изненада за теб, мила.
-Така ли? Каква... изненада?
-Погледни.
Това, което видях ме изпълни със смесени чувства. Не знаех дали да се разплача или да се разгневя. Там беше по-малката ми сестра Мирея. Не знаех какво прави тя там, но не мислех, че е редно.
-Какво значи това?
-Сестричке!!! Толкова се радвам да те видя. Мислехме, че си мъртва. Защо не ни каза, че си жива и си добре?
Тя ме прегърна с такава обич, че чак студеното ми сърце изпита болка. Аз само стоях с поглед забит в земята и сълзи се стичаха по бледните ми бузи.
-Не можех да кажа нещо, което не е истина.
-Какво искаш да кажеш, Тамара?
-Аз вече не съм същата. Предполагам, че господарят не ти е казал. Аз не съм жива и не съм човек. Когато изчезнах станах демон. Бях почти мъртва, когато тук присъстващите ме върнаха към едно друго съществуване. Сега аз съм само един наемник без душа.
-Но имаш чувства и това не можеш да го скриеш от мен. Не помниш ли? Ти никога не успя да се научиш да криеш нищо от мен. И сега макар, че си демон пак на можеш.
-Аз... така е. Господарю, може ли да поговоря с теб за нещо, което не мога да крия от теб?
-Разбира се, скъпа! Ела с мен.
Аз го последвах в стаята му. Двамата останахме сами зад дебелите стени. Камаел си сипа чаша чай и ме погледна.
-Говори!
-Добре. Има нещо, което не мога да обясня, но имам чувства към Габриел и това не е добре. Не мога да работя с него при това положение.
-Аз пък мисля, че това е много по-добре. Той знае ли за това?
-Не, разбира се. Казах му, че имам само една тайна от него и че мога да я споделя само с теб. Не мисля, че ще му се хареса да разбере за тази слабост.
В един единствен миг усетих нещо много странно. Нещо, което извираше от Камаел. По принцип не бих могла да кажа, че идва от душата му, защото всички знаят, че вампирите нямат такава. Но все пак кръвта му течеше във вените ми и аз чувствах, че той не е такъв за какъвто съм го мислела толкова години. Не можех да го докажа, но чувството, което ми помагаше да се взирам в душите на другите никога не ме е подвеждало и не мислех, че сега го прави.
-Извинявай, че те занимавам с глупости, Камаел. Ще изляза да се поразходя и да избистря ума си от всичките тия щуротии.
-Ако това ще те накара да се успокоиш...
Излязох от стаята и тръгнах да излизам от дома на господаря. Тогава видях сестра ми и Габриел да разговарят много приятелски. Те също ме забелязаха, но не казаха нищо. За това просто се оттеглих.
Тръгнах из улиците на града в пълна готовност. Знаех, че въпреки всеобщата заблуда има и такива, които знаеха за вампирите. Те бяха толкова жалки, че се отвращавам да ги наричам хора. Ще обясня защо. Всички обитатели на този свят т. е. хората носят в кръвта си ген на демон. Те са нещо като недоеволюирали вампири. За това ни убиват, за да пият от кръвта ни и да се сдобият с вечен живот.
Не казвам, че се страхувам от тях, защото не е така. В годините на обучение изтрих това чувство от сърцето и ума си. Имам други чувства, но не и това. Постарах се да го премахна първо него.
И така. Вървях през пустите улици и наблюдавах минувачите около мен. Те едва ли подозираха каква съм и така бе най-добре... за тях. Тогава чух шум от битка. Беше на голямо разстояние, но това е едно от предимствата да си вампир, можеш да чуваш и виждаш на стотици километри разстояние. Тръгнах бързо в нея посока и не след дълго се озовах на мястото. Група хора бяха направили засада на един вампир. Скрих се в сенките, за да разбера какво става. В началото помислих, че момчето е от Злите, но всъщност не беше. Просто бе попаднало на хора, които жадуваха за безсмъртие. Нямаше съмнение какво трябва да сторя.
-Дай да пием от кръвта ти, момче. Не можеш да се измъкнеш. По-добре се предай. Няма кой да ти помогне. – каза един от нападателите.
Тогава излязох от прикритието си с меч в едната ръка и с пистолет в другата. Щях да накажа тези, които се осмеляват да нападат себеподобните ми.
-Грешиш, нещастнико. Сега ще си го получиш.
Те тръгнаха към мен с ножове в ръце опитвайки се да ме пронижат и да пият от кръвта ми. Червеният пламък се появи в очите ми, а зъбите ми се удължиха. Бях по-бърза от тях и скоро те лежаха мъртви в праха в локви от собствената си кръв. След това върнах нормалния си облик и се приближих до момчето, което беше на моята възраст или малко по-голямо от мен.
-Добре ли си?
-Да. Можех да се справя и сам, но все пак благодаря.
-Знам. Това беше първото ми убийство и мисля, че се справих добре. Камаел и Габриел ще се гордеят с мен.
-Габриел!!! Познаваш ли го?
-Естествено. От доста време. Мога да ти разкажа, ако искаш.
-Да, добре.
-Извинявай. Аз съм Тамара. А ти?
-Стефан.
-Познаваш ли Габриел?
-Да. Приятели сме, но не съм го виждал от много време. А сега ми разкажи.
-Ела.
Седнахме на едно стълбище и аз му разказах историята си. Как ме бяха нападнали и как двамата ми господари са ми дали от кръвта си, за да ме спасят. И едва сега осъзнах, че не знам причината да го направят. Можеха просто да ме оставят да свърша като многото други жертви, но не го направиха. Спасиха ме.
-Да. Доколкото познавам Габриел това е в негов стил. Той съчувства на хората, но за Камаел не знаех. Той не прави нищо, което да не му е от полза.
-Прав си. Мога ли да ти споделя нещо? Не знам защо, но мисля, че мога да ти се доверя.
-Казвай.
-От известно време насам чувствам, че Камаел се е променил. Сякаш добротата, която проявява го дразни. Сякаш ме мрази, но е мил с мен, защото нещо го принуждава.
-Защо мислиш така?
-Днес му разкрих тайна, която пазех дълго време. Пазех я защото мисля, че е само слабост, която ще ми пречи. А той ме гледаше с безизразен поглед, а вътрешно се гневи.
-Каква е тайната? Ако искаш да ми кажеш?
-Добре, но моля те не казвай на Габриел.
-Добре.
-Казах му, че имам чувства към Габриел. Не знам кога и как са се породили, но не мога да ги премахна. Повярвай ми опитах.
-Разбирам. Габриел има способността да привлича другите към себе си.
-Искаш ли да отидем при него?
-Да. Отдавна го търся.
Двамата със Стефан тръгнахме към дома на Камаел. Вървяхме спокойно, когато на пътят ни застана червенокосият ловец. Насочи пушката си към нас, но аз не трепнах пред опасността.
-Виж ти! Червенокосият ловец, който ме простреля и се опита да убие Габриел. Колко мило, че си се отбил. Какво искаш от мен? Да ме убиеш може би?
-Кажи ми къде е Габриел?
-Чакай малко. Нека да започнем отначало. Името ми е Тамара, а това е Стефан. А ти кой си?
-Името ми е Лиъм. А сега говори, вампирке.
-Съжалявам, ловецо. Нямам навика да предавам близките си особено, ако са ми спасили живота без да имат причина за това.
-Не ми губи времето с глупости.
-За мен не беше глупост, когато един от хората на Заториус ме... нападнаха и ме превърнаха в това. Габриел и Камаел само ми дадоха от кръвта си. Но ти какво ли разбираш? За теб ние сме само животни и безмилостни убийци. А сега, ако ще ме ликвидираш направи го, ако ли не ме остави да се прибера преди Камаел да откачи.
-Значи не е чак толкова добър.
-Не е твоя работа, но имам някои подозрения за него.
-Интересно. Да поговорим за това.
-Тамара? -– намеси се Стефан.
-Добре, червенокоско. Утре в полунощ на часовниковата кула.
-Ще бъда там.
Двамата със Стефан тръгнахме към дома на господаря необезпокоявани. Преди се завръщах с нетърпение и радост, но сега умът ми бе пълен със съмнения. Нещо ме караше да не вярвам в думите на Камаел. Имах усещането, че той ме мрази за нещо, а не знаех причината. А може би да. Той се промени от мига, в който му разкрих чувствата си към Габриел. Може би очакваше да го предам или просто изпитваше един вид ревност. Но защо? Та нали именно Камаел прати Габриел с мен? Защо? Не знаех отговора.
Влязохме вътре, а хората му ни следяха с поглед. Не знаех дали причината е в присъствието на Стефан или в моето. Нямах намерение да се занимавам с това точно сега. Намерихме Камаел и Габриел в трапезарията, където обсъждаха нещо.
-Прекъсваме ли ви? Защото имаш посещение, Габриел.
-Стефан?! Какво правиш тук?
-Търсех те, Габриел. Нападнаха ме и Тамара ми помогна. Ликвидира нападателите с лекота.
Това сякаш засегна Камаел, но той си замълча.
-Сигурно са от хората на Заториус. Загубата е... за негова сметка. А сега ме извинете. Отивам да си почина. Ще помоля да оправят стая за госта ни.
-Да, Тамара. Трябва да сме добри домакини. -– отговори господаря.
Напуснах помещението с убеждението, че съм права в теорията си. Човекът, когото боготворях се оказа мой враг. Този удар бе тежък, но не неизлечим. Щом загърбих миналото си с лекота щях да се погрижа и за това.
За съжаление обаче миналото или поне част от него непрестанно вървеше по петите ми. По коридора срещнах сестра си Мирея. Хванах я за ръката и я поведох след себе си. Вкарах я стаята си и затворих вратата.
-Какво става, Тамара? Защо се държиш толкова странно?
-Не се доверявай на Камаел.
-Но защо? Нали той е от Добрите?
-Може би. Не му се доверявай! Всеки се променя включително и той. Познавам го и сега съм сигурна, че не същият Камаел от преди няколко дни. Довери ми се. Знам какво ти говоря.
-Знаеш, че ти вярвам безрезервно.
-Искам да те питам нещо.
-Какво?
-Как са... мама и татко?
-Те... починаха няколко месеца след като ти изчезна. Не можаха да го понесат. А аз се заклех да те открия.
-Била си сама? Толкова време?
-Да. Е, не беше чак толкова зле.
-Добре. Това е минало. Сега си тук и аз ще те пазя. Няма да позволя да те наранят. Никога.
-Знам, сестричке.
-А сега си лягай.
Тя легна на моето легло и заспа. Но аз не можах. За това седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Нещата, които познавах се променяха твърде бързо. За това обмислях какво щях да правя в бъдеще. Все пак сега се налагаше да пазя и малката си сестра. Положението ставаше твърде сложно. А и срещата ми с Лиъм. Дали той щеше да ми помогне да разкрия истината или щеше да ме убие като поредния вампир. Твърде много въпроси, които се нуждаеха от отговор.
Тъкмо започнах да се унасям, когато на вратата се почука. Станах и отворих. Излязох отвън и затворих вратата, за да не събудя Мирея. А там ме чакаше Габриел. Учудих се да го видя. Мислех, че моят „скъп” господар вече го е настроил срещу мен. Но явно бе направил подобен опит.
-Виж ти! Какво те води тук, генерале? Нима вече не са ти казали, че ме приемат като изменник?
-Знам за това. Това е причинната да съм тук. Трябва да поговорим... насаме.
-Да отидем в градината.
Така и направихме. Излязохме навън и се отдалечихме достатъчно, че да не чуят разговора ни.
-Е? Слушам те.
-Камаел ми каза, че се готвиш да ни предадеш. А Стефан, че си уговорила среща с Червенокосият ловец.
-За първото не мога да се съглася, но второто е вярно.
-Защо?
-Искаш да ти кажа, за да изприпкаш да кажеш на шефа. Не съм толкова глупава. А и по реакциите на Камаел очаквах да ме очерни пред всички.
-Защо го прави?
-Помниш ли, че ти казах, че имам тайна, която не бих могла да ти разкрия?
-Да.
-Казах му я. От тогава сякаш ме мрази.
-Каква е?
-Е, добре. Това е единственият начин да придобиеш представа за положението. Казах му, че имам чувства към теб. Не ме разбирай погрешно.
-Чувства?
-Учудваш ли се? Е, казах му. От тогава се промени към мен.
-Така е. И аз го забелязах. А сега ми кажи за Червенокосия ловец.
-Лиъм. Той може да окаже добър съюзник, а както изглежда сега ще имам нужда от такъв. И двамата знаем, че е само въпрос на време да ме подгонят. А както знаеш сега трябва да се погрижа и за сестра си.
-Да. Имам молба към теб.
-Слушам те.
-Погрижи се и за Стефан. Щом Камаел е набелязал теб, за това сигурно ще се опита и да убие и него.
-Ще ти помогна, защото момчето ми допада. А ти какво ще правиш?
-Ще проуча. Не мога да позволя дори на Камаел да ви нарани.
-И защо не? Ти нямаш никакви задължения към нас. Е, само към Стефан, който ти е приятел. По-добре не рискувай заради нас.
-Това е мой проблем. Не се меси. Сега по-добре се върни в стаята при сестра си.
Той се обърна и изчезна в мрака, както винаги. Сега поех отговорността и към Стефан. Не знам защо ми беше да го правя, но като се позамисля така бе правилно. Освен това той беше доста приятен като личност.
Прибрах се при сестра си, която се бе събудила. Когато влязох тя се хвърли отгоре ми и ме прегърна. Плачеше, а аз нямах представа защо. За това и аз я прегърнах. Погалих косата и с ръка и се опитах да я успокоя.
-Какво има, малката? Кошмар ли имаше?
-Да. Много лош кошмар, а теб те нямаше. Уплаших се, че си тръгнала и си ме оставила тук.
-Успокои се. Вече съм тук и никъде няма да ходя без теб, сестричке. А сега си легни и поспи.
-Ами ти? Няма ли да спиш?
-Не се тревожи за мен.
Аз отново седнах на стола и този път успях да поспя без да ме прекъснат.
Нощта бе сравнително спокойна, но аз не спирах да съм нащрек нито за секунда. Всеки миг можеше да се случи нещо и аз трябваше да съм подготвена за действие.
Рано сутринта на вратата се почука и Мирея стана да отвори. На вратата стоеше Стефан и я гледаше с широко отворени очи. По всичко личеше, че я хареса. Но той бързо си спомни защо е там и попита за мен. Сестра ми го покани и той влезе. Аз бързо се разсъних и учудено го попитах каква е причината за посещението му.
-Какво има, приятелю? Нещо случило ли се е, че идваш толкова рано?
-Все още не, но чух доста подозрителен разговор между охраната на Камаел.
-Говори тогава.
-Обсъждаха как ще хванат и ликвидират някого така, че да прилича на нападение от хора. Отнасяше се за вампир. А по погледа, който ми отправи Камаел снощи подозиран, че се отнася за мен.
-Или за мен. Явно господарят не понася някой друг да има нещо общо със Габриел. Независимо от естеството на отношенията.
-Права си. Е, ще ми помогнеш ли?
-Естествено, че да. И няма да го направя само, защото Габриел ме помоли да пазя теб и сестра ми. Тази нощ и двамата идвате с мен при Ловеца. Габриел също може да присъства или поне с такова впечатление останах след разговора ни снощи.
Тогава се намеси Мирея.
-За това ли излезе? Значи той е чукал на вратата?
-Точно така. А сега приемете един съвет от мен. Дръжте се естествено все едно нищо не знаете и не подозирате. Ако Камаел разбере, че сме наясно с плановете му ще действа по-рано от предвиденото.
Стефан излезе, а Мирея се преоблече. Както обикновено аз също се заех със задълженията си. Направих няколко обиколки около сградата, за да се уверя, че хората на Заториус не ни наблюдават. А и се възползвах да проуча всички възможни входове и изходи.
После докладвах за положението и се оттеглих да свърша нещо друго. Не исках да предизвиквам излишно подозрения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар