Всеки знае, че малко или много вампирите са зли. Колкото и да ми е трудно подобно признание то е истина. Не може да го оспорвам след като съм наясно, че е така. Но явно Заториус не мислеше така. Той искаше да заличи човешкия род. Нима не осъзнаваше, че това ще доведе и до нашия край. Точно това бе мисията на моя господар. Да спре тази лудост.
Войната между вампирските кланове бе неизбежно безумие. Тази завист, която изпитваха се превърна в смразяваща омраза. Нещо като игра на живот и смърт. Водачите на въпросните кланове се съревноваваха кой колко врагове ще избие. Аз и приятелите ми бяхме само пионки. Пешки в голяма партия шах. Но веднъж започнала тази игра не може да спре... никога. Искате ли да знаете защо? Просто е. Колкото и да не ми се иска злото винаги ще съществува. Всеки миг се появява по някой откачен, властолюбив маниак, който иска да подчини колкото се може повече демони. Това е омагьосам кръг, от който няма измъкване. Единственото, което можем да направим е да запазваме известен баланс.
Толкова се бях отнесла, че Габриел бе започнал да се притеснява. За това ме хвана за раменете и заговори с типичния за него спокоен тон.
-За какво мислиш?
-А?!
-Къде се отнесе?
-Извинявай. Замислих се. Тази война е безумие, което няма край. Вечно ли ще живеем с оръжие в ръка, Габриел? Няма ли и ние да открием покой някой ден?
-Не знам, скъпа моя. Никой не знае какво ни очаква. Но едва ли ще намерим покой. А ако го намерим животът няма да е толкова интересен и вълнуващ, нали?
-Май да. Е, не е чак толкова зле.
Всъщност нещата тепърва щяха да се влошат. Като започнат от сега. Една стрела разби прозореца и се заби в таблата на леглото. Инстинктивно ние залегнахме на земята. Извадихме пистолетите си и се приготвихме за ответен удар. Но повторно нападение нямаше. Приближихме се към прозореца и погледнахме навън. Там вече нямаше никого. Може би това бе само предупреждение за започващата битка. Не ми харесваше това положение, но ръкавицата бе хвърлена и предизвикателството отправено. Нямаше връщане назад. Като част от този клан аз бях длъжна да отвърна на нападението.
Такива бяха правилата на тази игра. Нападат те и ти нападаш, убиват някого от твоя клан ти убиваш някой от техния. Око за око както се казва. Звучи прибързано и може би глупаво, но на подобни принципи са съществували много от великите цивилизации. От хилядолетия важат едни и същи правила. И на когото не му харесва да сложи край… на живота си. Защото няма измъкване от този кръговрат.
И така двамата със Габриел излязохме от стаята, като аз носех в едната си ръка стрелата, която извадих от леглото. Веднага отидохме при Камаел, където бяха и останалите от екипа. Те се озадачиха от вандалското ни нахлуване, но нямаше време за любезности.
-Какво става? Защо нахлувате по този начин? - – попита Камаел.
-Започна се. –- аз му подадох стрелата. –- Те ни предизвикаха без дори да се поколебаят. Твърде самонадеяни са и това не ми харесва, господарю.
-Нито пък на мен.
-Самонадеяни казваш? Това е добре.
-Не разбирам, Лиъм.
-Когато са твърде самоуверени в действията си те ще допуснат грешки и дори няма да го забележат. А ако го направят ще ги сметнат за незначителни. Тогава ние ще се възползваме от това.
-Той е прав. Но ще им върнем жеста, нали Камаел? -– попита Габриел.
-При това с голямо удоволствие. Но няма да пращаме много хора. Само двама. Тамара, вземи сестра си и се погрижете да им благодарите подобаващо.
-Да, сър!
-Супер! Първата ми мисия. -– доволно отвърна Мирея.
-Е, хайде, сестричке! Екипна работа като доброто старо време. Помниш ли онова, което направихме на чичо Сам.
-О, да! Да го повторим. Но този път по-добре, нали?
-Знаеш какво ме прави щастлива, Мирея. Да тръгваме.
Това щеше да е първата ми задача, която трябва да изпълня със сестра си. Щеше да е много по-забавно от обикновено, защото с нея бяхме ненадминат екип. Като деца сме правили какви ли не пакости. А най-хубавото беше, че никога не ни хващаха. Да се погрижим за тази мисия щеше да е като детска игра.
Заведох Мирея в оръжейната и дадох подходящото за нея оръжие и костюм. Изглеждаше фантастично, също като мен. После се качихме в моята кола и дадохме газ. За нула време стигнахме до скривалището на хората на Заториус. Спряхме на двайсетина метра от мястото, за да не ни чуят. После се прокраднахме като котки до сградата. Никой не ни забеляза. Вмъкнахме се вътре и заложихме фойерверките. Включихме и детонатора. Скоро цялата им бърлога щеше да хвръкне във въздуха. Ние с Мирея се измъкнахме така, както и влязохме вътре. Качихме се обратно в колата и потеглихме към дома си. По пътя чухме експлозията и щяхме да се спукаме от смях.
Скоро се прибрахме. Дори тогава не спирахме да се смеем. Това не бе обичайно за вампирите още по-малко за мен, но какво толкова. Заслужаваше си да го направим. Освен това напоследък бях започнала да се променям. Вероятно се дължеше на влиянието на Мирея.
Момчетата ни гледаха доста изненадано. Сякаш не можеха да ни възприемат по този начин. А озадачените им физиономии ни караха да се смеем още повече.
-Какво стана? Върнахте ли им го? -– попита Стефан.
-И още как. Кажи им ти, Мирея.
-Беше невероятно, а те дори не разбраха. Влязохме и излязохме от дома им без да ни усетят дори. Поставихме експлозиви или по-точно доста ефектни фойерверки из цялата сграда. Включихме детонатора и се измъкнахме. Те бяха заети да се хвалят как са ни нападнали. Бяхме на няколко километра, когато се чу мощен взрив. Къщата сигурно на нищо не прилича.
-Ами, ако някой все пак ви е видял? -– попита Лиъм.
-Да са мислели по-рано, преди да ни нападнат. -– отговорих му аз. -– Не ме интересува дали са ме видели. Вече нищо не ме интересува.
Така беше. Нищо не ме интересуваше в този момент. Сякаш разумът ме бе напуснал или поне не разсъждаваше трезвено. Може би това, което направихме с Мирея бе отключило нещо, което бях забравила. Това бе истинската ми същност. Такава, каквато бях преди да се променя. Чувството бе прекрасно. По принцип бях от кротките, но имаше моменти, когато в мен се пробуждаше малко пакостливо дяволче. Вършила съм какви ли не неща без да ме хванат. Може би за това всички си мислеха, че съм ангелче. Но определено грешаха. Ни най-малко не бях толкова добра, колкото си мислеха всички. А точно сега исках отмъщение. Това, което направи Заториус бе голяма грешка от негова страна. Да ме превърне във вампир... Сега като се замисля в съзнанието ми изплуваха отдавна погребани въпроси. Защо бях жертва? Защо точно мен избра за чудовище? Кой можеше да ми отговори на този въпрос? Как кой? Самият Заториус, разбира се.
За това се измъкнах незабелязано, докато сестра ми им разказваше за нашето малко приключение. Е, почти незабелязано. Забеляза ме този, който ме наблюдаваше през цялото време. Той ме последва навън и ме спря, за да разбере какво съм намислила този път.
-Какво си намислила, малката?
-Кой, аз ли? А... нищо.
-Хайде! Не ме баламосвай, а говори.
-Добре, де! Отивам да говоря със Заториус.
-Ти луда ли си? Той ще те убие още щом те види.
-Знам, знам. Просто има толкова много въпроси, които са неизяснени. Защо ме преследва? Защо изобщо ме превърна във вампир? Не разбирам.
-А аз не разбирам, защо ти е да знаеш. И искаш ли да ти кажа истината, която аз разбирам? Радвам се, че той го направи. Ако не беше те превърнал в това, което си никога нямаше да се срещнем. Сега си част от мен.
-Зиг, аз...
-Не казвай нищо. Просто стой далеч от Заториус. А ако искаш да научиш нещо повече просто ме попитай. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
-Да, знам. Тогава ще се помотаеш ли с мен днес?
-Колко дълго искаш?
-Ами, устройвали те... цял ден?
Той се подсмихна и ме прегърна.
-Напълно. Да вървим.
Направихме го. Тръгнахме без да се обадим на никого. Това си беше нашата почивка и нямахме намерение да позволим някой да ни я развали.
Неможех да повярвам, че изобщо се случва. Та това бе Габриел. Един от най-сериозните и мрачни хора, който бях срещала през цялото си съществуване. А откакто бях вампир успях да срещна много подобни типове. Признавам, че това ме очароваше. Той се промени толкова много заради мен. И аз смятах да го направя... заради него и заради себе си.
Качихме се в колата и потеглихме. Той караше, както винаги. Нямахме посока, нито цел към която да се стремим. Просто се движихме все направо. Беше забавно, докато и двамата не почувствахме глад. А щом природата зове ние трябваше да я следваме. В противен случай можехме да извършим някоя непоправима грешка.
Намерихме една стара ферма. Там старецът, който я обитаваше ни предостави необходимото количество кръв срещу известно заплащане, разбира се. То бе по-скоро за мълчанието му отколкото за кръвта. Пихме по пътя. Не беше никак зле.
Цял ден се разхождахме и разговаряхме за незначителни теми. Сякаш бяхме ученици. Тепърва откривахме някои кътчета от света. Невероятно преживяване.
Накрая обаче трябваше да се приберем у дома. Но дори тогава не се обадихме на другите. Но това определено не бе краят. Прекарахме и нощта заедно. Няма да споменавам какво се случи, защото то си е само наша тайна. Пък и не е толкова интересно, колкото някои предполагат. Но няма да говоря за това.
И така. Отидохме при Камаел и приятелите ни чак сутринта. Както и предполагахме. Подложиха ни на сериозен разпит и ни смъмриха, но ние не го приехме толкова на сериозно.
-Къде бяхте, вие двамата? Търсихме ви навсякъде. Готвим се за война, а ви изчезвате без обяснение. -– смъмри ни Камаел.
-Имахме работа, господарю. Наблюдавахме целия район около дома ви. За сега няма признаци на нападение. Спокойно е и това е доста притеснително. -– обясних му аз.
Не го излъгах. До някъде правехме и това макар, че не бяхме там за това. Ако знаеше, че съм искала да говоря със Заториус със сигурност щеше да побеснее. Тогава забелязах, че нещо притесни Габриел. Не можах да разбера какво, но имаше връзка с господаря Камаел. Не пожела да каже нищо свързано с разходката. Не му се даваха обяснения. Вероятно се тревожеше за това, което бяхме открили случайно при разходката ни. Разбрахме, че сред нас има предател, който доносничи на врага. Някой, който има достатъчно власт, за да остане под прикритие. Но кой? Аз не знаех, но Габриел явно подозираше или по-скоро знаеше истината. За това се държеше толкова странно.
Щеше ми се да разбера и аз, но трябваше да говорим, когато сме сами. Нещата явно бяха сериозни. За това не казах нищо пред другите за това.
Камаел ни възложи задачи. Всеки се зае със своята задача, която беше индивидуална. Този път всеки бе сам. Стефан проверяваше оръжията; Мирея се качи в кулата, за да наблюдава какво става в околността; Лиъм пое охраната на северната част, а Габриел на южната. А що се отнася до мен, аз трябваше да отида да взема една доставка на оръжие. Трябваше да чакам доставчиците на пристанището.
Потеглих с камион още щом се спусна нощта. Карах със загасени фарове, за да не ме видят. За хората това беше твърде опасно, защото те не можеха да виждат пътя в тъмното. Но това не бе проблем за вампирите. Ние бяхме по-съвършени от смъртните. Не, че имам нещо против тях. Истината е такава и те трябва да се примирят с това. И май там е същинският проблем. Те го знаят и за това се стремят към нашата кръв.
И така, няколко часа по-късно аз бях взела пратката и се връщах към „крепостта”, когато се наложи да спра за малко. Видях ранен човек на пътя и реших да му помогна. Или поне аз си мислих, че е ранен. Когато се приближих до него той се изправи смеейки се. Тогава видях, че съм обградена от още неколцина други. Знаех какво искат и това ме ядоса.
-Сега ще ни дадеш кръвта си, вампирке.
-Никога, нищожества. Никога!
Преобразих се и се приготвих за бой, защото бях сигурна, че те няма да се откажат. Започнаха да ме нападат от всички посоки. Дори не се наложи да изваждам пистолета си. Гневът се оказа далеч по-опасно оръжие. Започнах са ги разкъсвам само с нокти и зъби. Не пиех от кръвта им, защото знаех, че е заразена. Това е първото, на което ме научиха, когато станах вампир и първото, на което аз научих сестра си.
След като и последният от тях падна мъртъв в локва от собствената си кръв, аз започнах да ги влача към гората. След това взех лопата и зарових телата така, че никой да не ги открие. Е, и аз не се измъкнах без драскотина. Дрехите ми бяха съдрани от ножовете на негодниците и имах няколко порезни рани по тялото. Не беше нищо сериозно и все пак не трябваше да го пренебрегвам. Намерих няколко парцала в камиона и превързах раните доколкото това бе по силите ми. Щях да отида при лекаря ни, но сега трябваше да се погрижа за задачата си.
Качих се обратно в камиона и отново потеглих. Скоро стигнах имението и оставих пратката в ръцете на охраната. Аз отидох при господаря, където другите вече се бяха събрали, за да му докладват. Когато видяха на какво приличам искаха да разберат какво се е случило. Най-вече Мирея, защото все пак аз и бях сестра.
-Хората на Заториус ли бяха? Ще си платят за това.
-Този път те нямат нищо общо с това, Мирея.
-А кой тогава? -– попита Стефан.
-Хора бяха. От онези фанатици, които нападнаха и теб, приятелю, когато се запознахме.
-Как се случи? -– попита Габриел.
-Докато се връщах видях някой да лежи на пътя и реших да му помогна или поне да видя какво е станало. Тогава разбрах, че е капан. Бе твърде късно, защото бях обградена. Както и очаквах искаха кръвта ми. Но единственото, което получиха е бърз билет към ада.
-Какво направи с телата? Не си пила от кръвта им, нали?
-Не, разбира се. А телата зарових в гората, за да не ги открият. -– тогава почувствах болка идваща от раните.
-Трябва да те види лекар. -– каза Камаел.
-Аз ще я заведа. -– намеси се Габриел.
Той ме хвана под ръка и ме поведе към стаята, която служеше за кабинет. По пътя не каза нищо, а и аз не го направих. И все пак усещах някакво напрежение между нас. Когато ме остави при Лени (лекаря), Габриел излезе. Помислих си, че е заминал и ме е оставил, но не беше така.
Когато ме превързаха и аз отново се облякох тръгнах да си ходя. Когато излязох видях, че той ме чака отвън. Не можех да проумея какво му става. Държеше много особено и това никак не ми се нравеше.
След като излязох той само ме погледна и нищо повече. Дори дума не обели. Това ме ядоса. Минах покрай него и дори не го погледнах както правех винаги. Прибрах се в стаята си и си свалих накъсаните дрехи. Сложих си най-обикновени и си легнах. Точно тогава на вратата се почука и без да чака отговор посетителят влезе. Кой можеше да бъде, ако не Габриел. Той седна до мен на леглото, а после се облегна назад на таблата на леглото.
В началото просто мълчахме, но после аз проявих инициатива и заговорих.
-Е? Ще ми кажеш ли какво те мъчи или да гадая? Цял ден не ми говориш, а сега се държиш странно. Или говори, или си върви. Не ми харесва поведението ти.
-Има предател... сред нас.
-Подозирах го.
-И по всичко личи, че е...
-Камаел. Знам. Не мога да повярвам, че е способен да ни причини подобно нещо.
-Явно може. А ти от кога знаеш?
-Отдавна. След разговора ни, когато ми каза за чувствата си. Помисли си само. Той не може да обича никого. А камо ли нищожество като мен.
-Говориш глупости.
-Това, което казвам не е глупост, а истина. Той наистина не може да...
-Ти не си нищожество.
-А, това ли?
-Спри да се подценяваш така. Трябва да говорим с другите и то възможно най-скоро.
-Ако ги потърсим сега ще ни заподозрат. По-добре да изчакаме до сутринта.
-Добре. Ти... как се чувстваш?
-Била съм и по-добре. Благодаря. Мислех, че не ти пука особено след държанието ти от сутринта.
-Знаеш, че не е така.
-Да, знам. Но просто напоследък се чувствам много необичайно. Сякаш по-лошата ми страна се пробужда. Не е точно зло, а по-скоро пакостливост. Забавлявам се, когато правя гадни номера на противника.
-Като този, който спретнахте на хората на Заториус?
-Да. Много ми е неловко.
-А на мен ми беше забавно да слушам как сестра ти разказва за малката ви авантюра.
-Наистина ли? А аз си помислих, че се ядосаш заради този риск.
-И защо да го правя? Нали за това аз поех обучението ти?
-Какво имаш предвид?
-Не позволих на Камаел да се меси в това. Предпочитах само ние двамата да сме наясно с тайните, който ти разкрих преди време. Помниш ли?
-Честно казано не особено. И май е по-добре, защото така те остават скрити и за любопитните хора. Но какво ще правим сега, Габриел? Знаем кой е предателя. Преди време щях да отида при Камаел за съвет, а сега... Не ми го побира ума. Как можа да ме предаде по този начин?
-Ти не си виновна за неговите действия.
-Мразя го, Габриел. Презирам този предател. Явно това е причината напоследък да изпитвам непреодолима ярост. Сега вече знам защо се е появила.
-Чуй ме сега. Няма да правиш нищо, ако аз не ти кажа. Аз поемам командването... за в момента.
-Как да го разбирам? Ще ми се правиш на шеф, а? Е, нека ти кажа нещо, любими. Няма да стане. Твърде дълго бях безгласна буква. От сега нататък действам както сметна за най-добре. И първото, което ще направя е да говоря със Заториус.
-Казах ти, че не приемам своеволия.
-Не ме интересува какво приемаш и какво не. Оказва се, че нашият скъп господар е в съюз с Отцепниците, а това е в ущърб не само на нас, но и на Заториус.
-Вярно е. В такъв случай аз ще отида да говоря с него.
-И да те пусна сам? Изключено. Идвам с теб и не приемам отказ.
-Да вървим тогава.
Двамата излязохме под предлог, че трябва да направим проверка на едно от съоръженията за наблюдение, което се намираше близо до часовниковата кула в града. Никой не заподозря истинските ни намерения, но опасността бе другаде. Веднъж вече ме нападнаха заради кръвта ми и това едва ли бе последният път. Хората използваха вампирската кръв като лекарство срещу заразата, която носеха в кръвта си.
И така ние със Габриел се измъкнахме без да ни създават проблеми и тръгнахме към скривалището на Заториус. Този път аз карах. Габриел не беше много съгласен с това, но и аз не отстъпих. Време беше да започне да ме приема на сериозно. Вече не бях дете и държах той да го разбере. И все пак нещо не ми даваше мира. Какво ли щеше да стори Камаел, ако разбере какво сме намислили? Как щеше да реагира? Но имаше и нещо друго. Аз мислех, че интуицията ми ме е подвела по отношение на него, но сега разбрах, че не е така. Още веднъж се убедих, че тя никога не греши.
Това показва само, че никога не трябва да се съмняваме в себе си. Разбира се, понякога се случва да сгрешим в преценката си към останалите. Но това може да се случи не защото сме наивни, а защото понякога хората се представят за такива, каквито не са. Често това е резултат от умишлено заблуждаване. Казвам го от собствен опит. Аз вярвах на Камаел. Дори се усъмних в себе си заради него. Мислех, че той макар и вампир е честен спрямо най-доверените си. Но ето, че той най-безкруполно ни е предавал на врага. Само, че това няма да му се размине. Няма никакво значение колко власт има или колко хора му служат. Рано или късно всичко в този свят се заплаща.
Карах без фарове и с ниска скорост, за да не ни заподозрат. Скоро стигнахме до кулата, където преди известно време ни обсадиха. Спрях колата в една уличка и двамата слязохме. Знаехме къде се събират хората на Заториус и отидохме там. Беше някакъв бар. Пълна дупка, ако питате мен. И така, застанахме пред вратата и Габриел влезе пръв вътре. Аз го последвах като ръката ми бе върху пистолета. Трябваше да си отварям очите на четири за неприятни изненади.
Щом застанахме на прага всички се взираха в нас. Наскачаха от местата си и извадиха оръжията си готови да ни убият. Не ми харесваше това положение, но Габриел дори не трепна. Пазеше типичното си хладнокръвие. Огледа цялата сбирщина и с презрителен тон каза:
-Трябва да говоря със Заториус. Веднага!
Някакъв тип прошепна нещо на главатаря и той кимна на моят шеф. Направи ни знак да го последваме и ние го направихме. Нямах доверие на тия нещастници, но в наш интерес беше да запазя самоконтрол.
Качихме се на втория етаж и тръгнахме по един слабо осветен коридор. Накрая стигнахме до една доста впечатляваща врата. Вампирът я отвори и ние влязохме. Но дори за миг не го изпуснах от поглед. Тези нямаха никакви задръжки и като нищо щяха да ни застрелят в гръб. Но вратата се затвори след нас. В стаята имаше бюро и едно кожено кресло зад него. Имаше още едно кресло до прозореца. Точно в него ъгъл бе най-тъмно. От там се чу глас. Заториус, естествено.
-Виж ти! Виж ти! Кой да предположи, че при мен ще дойде вярното куче на Камаел.
-Не се ласкай. Дойдох да говоря с теб за нещо, което интересува и двама ни.
-Довел си и компания. Интересно. Помня, че мой човек я зарази.
-Но както виждаш я спасихме и сега тя служи на мен. Но да не се отклоняваме от темата.
-Защо сте тук?
-Камаел е предател. -– намесих се аз.
-Предател, казваш. Но ти не се меси, малката. Слугите трябва да си знаят мястото. Не си ли я научил на уважение, Габриел?
-Тя сама отговаря за това, кого ще уважава. Камаел е в съюз с Отцепниците. Изнася информация, която ще навреди не само на нас. Ти също си заинтересован това да се прекрати.
-И защо му е на Камаел такъв съюз? Има си достатъчно последователи.
-Иска власт и територията, която вие оглавявате. -– отново се обадих.
-Нима? И защо да ти вярвам?
-Защото тя е по-близка с Камаел, от мен. Той се привърза към нея.
-Не знаех, че някой може да те измести, Габриел. Колко жалко. Но какво всъщност искате от мен?
-Да ни помогнеш да го спрем. Имаш интерес да го направиш. Помисли си, Заториус! Ти ще загубиш повече от нас.
Това го накара да се замисли. Сигурно не му беше лесно да ни повярва като се има предвид, че ние сме му врагове. Освен това не веднъж сме избивали хората му. Честно казано и аз не му имах особено доверие. Все пак той беше виновен сега да съм вампир. Преди това нямаше да се случи. Щях да си живея със семейството си и нямаше да се забърквам в подобни проблеми. От друга страна обаче и това ми се стори лоша идея. Причината беше, че хората носеха заразата в телата си и тя ги подтикваше към неща, които не бихте могли да си представите, а още по-малко да видите със собствените си очи.
И в двата случая животът ми, ако можеше да се нарече така, се усложняваше с всеки изминал ден. Подозрителното поведение на Заториус, предателството на Камаел, нападенията на хората. На всичкото отгоре трябваше да се погрижа и за сестра си и новият и приятел. За сега те бяха с Лиъм, който между другото бе ловец на вампири и никак не харесваше Габриел. Но това нямаше значение стига да се погрижи за хлапетата.
Заториус остана смълчан доста дълго време. Ама, че досадно положение. Знаех, че това е в наша полза, но все пак усещах напрежение. Сякаш вече не можех да чакам, а се изпълних с нетърпение. Това беше странно, защото по принцип вампирите са доста търпеливи по природа. Те са като хищниците. Могат да чакат, колкото е необходимо, за да постигнат поставената цел. Но не и аз. Не и този момент. Щеше ми се да му се развикам да побърза. Да спре с увъртането и губенето на време и да каже най-сетне какво е решил. Май Габриел забеляза това и ме погледна със заповеднически поглед. Сякаш ми каза: „”„Не смей да вършиш глупости!”’
Подразних се от това и застанах в най-отдалечения ъгъл. Погледнах в страни с нескрито раздразнение. Наложи се да въздържа нетърпението си. Не знам защо, но в момента това ми се отдаваше много по-трудно от обикновено. Сигурна съм, че причината беше в обстановката, в която се намирах. Недоверието ми към Заториус ме караше да подозирам дори сянката, която нямах.
Не след дълго Габриел и Заториус приключиха с тайнствения си разговор. Моят „шеф” тръгна, а аз го последвах. Не каза нищо и аз не го направих. Излязохме от свърталището на онзи вампир и се качихме в колата. Потеглихме в пълно мълчание. Усещах, че нещо става, но не го разпитвах. Правех се, че не ме интересува и до някъде наистина бе така.
Върнахме се в дома на Камаел и аз се върнах в стаята си. Дори не му казах лека нощ. Толкова му бях ядосана, че дори не го исках край мен. В противен случай можех да го ударя. Поведението му ме дразнеше и това нямаше да му се размине. Много трябваше да се постарае, за да ме накара да му се доверя отново.
Седнах на стола до прозореца и се загледах навън. Миг по-късно на вратата се почука. Първата ми мисъл бе за Габриел, но после промених предположението си. Усещането беше по-различно. Сякаш не принадлежеше на вампир, а на някой по-различен, но също толкова силен. Имаше само един тип с това описание. Лиъм. Позволих му да влезе и той го направи. Пристъпваше много бавно.
-Какво те води насам, ловецо?
-Любопитство. Къде ходихте с вампира? И не ми казвай никъде, защото и двамата знаем, че не е вярно.
-Щом искаш. Габриел говори със Заториус по един много важен въпрос.
-Какъв? Може би за предателя?
-И ти знаеш кой е, нали?
-От както съм тук. Наблюдавах господарите ти доста време и научих много интересни неща.
-А аз си мислих, че не си правиш труда да проучваш враговете си.
-В моята професия е наложително.
-В моята също. Но едва ли можеш да наречеш моето работа.
-За какво говориха?
-Не знам много. Държаха ме на страна. Е, все дочух нещо, което може да послужи.
-Говори!
-Защо трябва да ти се доверявам? Ти искаш да убиеш Габриел.
-А ти си най-верният му защитник и... любовница. Не греша, нали?
-Не, не грешиш. Само, че това не е твоя работа. А и в момента съм му бясна.
-Изолира те от сериозните неща, защото не мисли, че си достатъчно добър боец.
-В известен смисъл. Но не очаквай да станем приятели само защото разговарям с теб по толкова лични неща.
Тогава на вратата се почука отново. Този път беше този, когото очаквах. Габриел! Той влезе и никак не му хареса. Аз и ловецът насаме. Не ми пукаше какво мисли, а и точно сега ми се искаше да го дразня.
-Какво търсиш тук, ловецо?
-Прости разговарям с една приятелка. Но не ти дължа обяснения.
-Махай се! Изчезвай! – Габриел наистина се ядоса.
Лиъм си тръгна и двамата останахме сами. Аз дори не трепвах. Стоях и се взирах в нощното небе навън. Тогава Габриел дойде до мен и ме хвана за ръката. Дръпна ме към себе си. Беше бесен и не го криеше.
-Защо този беше тук? Какво искаше? За какво говорихте?
Аз се отскубнах от него и се отдалечих от прозореца.
-Какво искаш от мен? Да не говоря с никого, да стоя с наведена глава. Да стоя като куче в ъгъла. Няма да стане. Писна ми от гадното ти държане. Или се научи да ме уважаваш, или забрави за мен. Ще взема сестра си и ще се махна. Ти решаваш, Габриел! А сега, ако обичаш излез от тук. Уморена съм.
Нямах никакво желание да водя този разговор. Той трябваше да се успокои и само тогава можех да говоря с него. А и аз се нуждаех от малко време, за да прочистя мислите си. В главата ми имаше толкова много мисли, че не знаех към коя да се обърна. Бе пълен хаос. Трябваше ми спокойствие, за да приведа всичко в ред. Звучи много странно от устата на вампир, но е така.
Вярно е, защото повечето от нас изобщо не си правеха труда да мислят за последствията от действията си. Те бяха просто банда убийци. Примитивни, ако искате. Но е и вярно, че не всички сме такива. Вземете например тези, с които вече ви запознах. Те нямаха нищо общо с примитивните ни събратя. Напротив. Бяха много интелигентни и винаги знаеха какво да правят. А понякога дори повече от това. Вземете Камаел например. Изглежда безобиден, а в действителност е по лукав от дявол. Още едно доказателство, че външният вид лъже.
Няма коментари:
Публикуване на коментар