Много скоро стигнахме в часовниковата кула. Качихме се на върха. Там имаше една странична стая. Аз настоях да ме оставят да говоря насаме с Лиъм. Те се възпротивиха, но аз бях по-инатлива от тях. Накрая ги склоних. Аз влязох в стаята, където ме очакваше Червенокосият ловец.
-Значи дойде!
-А ти какво очакваше? Аз държа на думата си, колкото и да не ти се вярва.
-Довела си и компания. Довела си и Габриел.
-Не го харесваш, защото е убиец, нали? Е, нека те светна нещо, приятел. Аз също убивам, но това не ме прави толкова лоша. Ти също го правиш.
-Каза, че Камаел се държи странно.
-И той ми каза защо. Причината е в това, че има чувства към мен. Колко неочаквана изненада.
-Интересно.
-Дойдох да се изясним веднъж завинаги. За разлика от другите вампири аз не ти желая смъртта.
-И защо? Аз бих те убил без проблем.
-Ясно ми е. Ние сме на една и съща страна. Ти убиваш вампири, ние също. Не е ли по-добре да се съюзим? Ако желаеш, разбира се?
-И защо ми е да го правя?
-Не знам. Може би, защото макар, че ме простреля аз се чувствам в покой, когато си наблизо. Странно е. Всъщност не знам защо изобщо дойдох.
Обърнах се, исках да изляза от там, но той ме хвана за ръката. Това не беше много разумно, защото в този миг се появи Габриел. Той побесня и насочи пистолета си към него.
-Пусни я! Веднага или ще те убия.
Стреснах се, но ми стана приятно от това, което правеше. Побесняваше при мисълта да ме закачат. Но в момента водех преговори.
-Успокои се, Габриел. Нищо не е станало.
-Не ми казвай да се успокоя.
-Нищо няма да направя на приятелката ти, Габриел. Просто размислих над предложението и съм съгласен. Можеш да разчиташ на мен, Тамара.
-За какво говориш? Какво предложение?
-Това е между мен и момичето. Ако иска тя ще ти каже. А сега имам вампири за убиване. До скоро, малката.
-До скоро, партньоре.
Лиъм си тръгна и двамата със Габриел останахме сами. Той ми се видя много ядосан от разговора, който не можа да разбере. Скоро и другите дойдоха с намерението да разберат какво е станало.
-За какво говорихте с този убиец? - попита Стефан.
-И аз това искам да знам. Защо го нарече партньоре?
-Спокойно, Габриел. Той не те харесва особено, но се съгласи да ни помогне в битката със Заториус.
-Какво? Той ще ни избие при първа възможност, а ти му поверяваш живота си? Ти луда ли си?
Сега обаче аз се ядосах. Как смее да ме обижда? За кой се мисли?
-Не смей да ме обиждаш! Не съм ви карала да идвате. Вие пожелахте и сега ще спрете да ми се месите в делата. Ако искаме победа трябва да имаме колкото се може повече подкрепа. Ако той ни е враг знаеш ли какво значи това? Война на два фланга. Не можем да си го позволим. Аз поемам този риск и отговарям с живота си. Ако не ти харесва проблема си е само твой.
Тръгнах да слизам по стълбите, когато видях, че сме попаднали в капан. Хората на Заториус бяха обградили кулата.
-По дяволите!
Върнах се горе и съобщих на другите. Трябваше да мислим бързо, ако искахме да се измъкнем от това положение. Имах само една идея.
-Имам план.
-Какъв, сестричке?
-Аз и Габриел ще ги задържим колкото може повече. Стефан изведи Мирея от тук.
-И аз искам да се бия!
-Знам, приятелю. Но ти поверявам най-скъпото, което ми остана. Единственото, което поддържа човешкото у мен. Пази я.
-Добре.
Стефан и Мирея тръгнаха по страничната стълба докато аз и партньора ми отвличахме вниманието на нападателите. Това бе единственият шанс да ги измъкнем. Но дали и ние щяхме да се спасим това не бе много ясно в момента. Признавам, че изпитвах известен страх от това. Не за мен, разбира се. Страхувах се, че ако нещо се случи с мен малката Мирея ще остане съвсем сама. Кой ще се грижи за нея? Веднъж я оставих сама и сега не можех да си го позволя.
Но тези мисли само ме разконцентрираше, за това спрях да мисля за това. Габриел ми направи знак и двамата се прикрихме зад едни сандъци. Очаквахме да ни нападнат и бяхме готови да отвърнем на огъня.
Скоро негодниците се появиха и започнаха да стрелят по нас. Ние не стояхме безучастно, а им отвърнахме. Убихме доста от тях, но един от хората на Заториус рани Габриел в рамото. Той изтърва пистолета си и това ме стресна. Сега аз ръководех отбраната и нямах право на грешки. Започнах да стрелям по тях още по-разпалено по тях. Бях бясна и направо щях да откача. Преобразих се и се хвърлих срещу тях. Извадих меча, който носех и започнах да ги посичам. И мен раниха, но това не ме спря. Дори ме настърви още повече. Скоро не остана нито един, а аз едва успях да се овладея.
Накрая се успокоих и отидох да помогна на Габриел. Той се притесни като видя, че съм ранена, но аз се опитах да го убедя, че не е чак толкова зле, колкото изглежда.
-Трябва да се приберем, за да се погрижим за раната ти.
-Не се тревожи за мен, Габриел. Ти също си ранен. Дано само Стефан и Мирея да са се прибрали невредими.
-Сигурен съм, че той се е погрижил за нея. Не се тревожи за нея.
-А ние как ще се приберем без да ни видят? Ако Камаел разбере ще се ядоса, че не сме му казали нищо.
-Аз ще се оправям с него.
-Защо толкова се тревожиш за мен? Нали вампирите, особено по-старите, не могат да имат чувства? Искам да кажа, че са се отказали от тях.
-Това е доста относително. Не че не можем да обичаме просто не искаме да го правим. Но когато се появи някой, който да успее да разбуди тези чувства ние не можем да спрем чувствата си.
-Странно, нали? По-добре да се прибира ме.
Помогнах му да се изправи и двамата тръгнахме. Не му позволих да говори за каквото и да било. Притеснявах се, че няма да мога да овладея чувствата си към него. През цялото време цареше пълно мълчание. Причината не беше само в това, че аз го помолих. Имаше и друго. И двамата бяхме ранени и слаби. Разговорите само щяха да ни омаломощят допълнително. На мен започваше да ми причернява пред очите, но не казах нищо. Не исках да увеличавам повече напрежението.
За късмет стигнахме бързо. Доста трябваше да обикаляме докато се вмъкнем незабелязано. В крайна сметка успяхме. Но никой не трябваше да ни вижда в това състояние, защото щяха да възникнат прекалено много въпроси. За това Габриел предложи да се скрием в една от отдалечените стаи и да останем там цялата нощ. Щяхме да се погрижим за раните и да си починем, за да може сутринта да сме добре. В началото не бях много съгласна да прекарам нощта с него, но като размислих осъзнах, че това е най-доброто решение в момента.
Влязохме в една от отдалечените стаи и затворихме вратата. Помогнах на Габриел да си легне и отидох да взема малко вода за неговите и моите рани. Успях да намеря и кърпи и бинт. Почистих раните му и ги превързах, а той се погрижи за моите рани. После и аз легнах. Не ми пречеше факта, че делим едно легло. Все пак и двамата бяхме достатъчно големи и можехме да контролираме подобни ситуации. Пък и раните допринасяха за това.
И така мина нощта. Не се случи нищо интересно, като изключим разговора, който проведохме на сутринта.
Тъкмо се бяхме събудили, когато аз реших да му споделя решението си.
-Габриел!
-Какво има?
-Смятам да разкажа на Камаел за случилото се.
-Знаеш, че той ще иска да знае причината да сме били там и защо не сме му казали. Какво смяташ да му кажеш?
-Истината. Не мога да го лъжа за толкова сериозно нещо и ти го знаеш.
-Тогава идвам с теб. Има вероятност да се ядоса, а ти си наясно какво може да се случи. Веднъж вече нареди да те убият. Няма да допусна да го направи отново.
-Ти не се тревожи за това. Мога да се справя и сама.
-Знам. Не спори с мен, защото знаеш, че няма да ми попречиш да изпълня това, което съм намислил. Няма да му е особено приятно да ни види заедно. А като му кажем, че сме прекарали нощта заедно не знам как може да реагира.
-Не се е случило нищо, което да крием.
-Ние го знаем, но не и той. – отбелязах аз.
-Може би е така. Но дори да беше станало нещо то не е негова работа.
На това не можах да отговоря. Нещата ставаха все по-странни между мен и Габриел. Нещо ставаше с него и ми се искаше да разбера какво. Но той си бе от потайните хора и едва ли щеше да ми каже каквото и да било. Аз и не настоявах.
Отидох до прозореца и погледнах навън. Изведнъж се сетих, че Стефан и Мирея сигурно се тревожат за нас. Това направо ме накара да подскоча. Сърцето ми щеше да се пръсне от притеснение. Без да давам обяснения на Габриел го хванах за ръката и го поведох след себе си. По пътя му обясних защо съм го повлякла след себе си. Разбира се, той ме разбра.
Когато стигнахме на по-оживено място го пуснах и тръгнахме съвсем спокойно. Тогава един от хората на Камаел ни спря и ни каза, че господарят ни търси под дърво и камък. За това се забързахме и веднага отидохме при него.
-Търсил си ни, Камаел. – каза Габриел.
-Така е. Къде бяхте?
-Е, добре! Всичко ще ти кажа, но няма да пратиш да ме убият отново, нали?
-Говори, скъпа!
Аз му разказах всичко включително и за нощта прекарана със Габриел. Това определено не се хареса на Камаел, но той не го взе толкова под внимание, колкото споразумението между мен и Лиъм.
-Значи той се съгласи да работи с нас?
-Не. По-скоро се съгласи да работи с нея. -– каза Габриел.
-Това дразни ли те, приятелю? -– подсмихнах се аз.
За пръв път от доста време насам се усмихвах за каквото и да било. Почувствах се много добре от това, защото именно тази усмивка ми даде да разбера, че човешкото в мен не е загубено. Точно от това се боях. Да не се превърна в безчувствено чудовище, в убиец без сърце. Но ето, че имаше нещо, което ми върна вярата, че мога да спася душата си независимост от всичко.
В следващия момент обаче съзрях погледа на Камаел, който явно се страхуваше да не го напусна някой ден. За това реших да му дам някакъв знак, с който да го убедя, че той винаги ще е част от живота ми.
-Камаел, може ли да поговорим на четири очи?
-Да, разбира се.
-Габриел, после ще дойда да обсъдим охраната на имението.
-Добре, малката. До скоро.
Габриел излезе и двамата с моя господар останахме сами в залата. Той погледна през прозореца, а аз отидох иззад него и го прегърнах.
-Страхуваш ли се от нещо, господарю?
-Толкова ли е очевидно, Тамара?
-За мен да. И мисля, че знам истината. Нека ти кажа нещо. Независими какво ще се случи между мен и Габриел, аз никога няма да те изоставя. Ти си част от мен независимо от всичко. Може да не те обичам по начина, по който искаш, но все пак обичта ми е много силна.
-Знам, малка моя. Знам.
-Не искам просто да знаеш, искам да бъдеш сигурна в това. Ти си ми много скъп и няма да позволя на хората на Заториус да те наранят.
-Те ще си платят за това, което са сторили на теб и Габриел. Вие сте най-близките ми, а аз мразя да нападат моите хора.
-Не се безпокой. Сега отивам при Габриел да обсъдим как да подредим охраната. Ще увеличим хората ни.
-Добре. Върви и говори с него. Но мога ли да те помоля за нещо?
-За теб всичко, Камаел.
-Искам да прекарваме повече време заедно. Аз, ти и Габриел. Може би така ще ми е по-лесно да ви приема като двойка.
-Ние не сме... двойка. Дори не знам какви сме. Но да бъде както желаеш, господарю мой. Извини ме, но трябва да вървя.
Оставих го и излязох на двора както бях казала на Габриел. И той ме чакаше там. Естествено прояви скрито любопитство към разговора между мен и Камаел.
-За какво говорихте толкова?
-Има ли значение? Лично е. Между мен и него.
-Искам да знам истината. Веднага!
-Както искаш. Той се страхува.
-Страхува се?! От какво?
-От това да не го изоставя. Да не го изоставиш и ти. Иска тримата да прекарваме повече време заедно. Разбира се заедно със Стефан и Мирея. Нерече ни и ... двойка. Спокойно, казах му, че не сме. Ти се погрижи за охраната, а аз ще намеря Стефан и Мирея и ще ги успокоя.
Аз тръгнах, но не пропуснах да забележа реакцията му при последните ми думи свързани с отношенията ни. Явно той се чувстваше така, сякаш го отблъсквам. Усещах как чувствата му се изменят. Задълбочават се с всяка минута прекарана с мен. Разбирах го, защото това се случваше и с мен. Опитах се да го избегна, да не го допусна, но каквото и да правех тази любов ставаше все по-силна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар