13.
Старото имение се бе превърнало в руини. Никой не минаваше от там, защото се говореше, че е обитавано от духове. То се бе превърнало в гроб на загиналите в него вампири. Беше призрачно и мрачно. Камъните бяха обрасли с лишеи и други увивни растения. А когато някой пътник все пак минеше от там изпитваше ужас. Самото място излъчваше зло и ужас. Говореше се, че който се приближи до зловещите руини го очаква зла участ. За това хората, а и демоните не смееха да ходят там.
Това беше идеално скривалище за тези, които не искаха да бъдат открити. Точно за това продължих да живея там. Да! Аз оцелях. За нещастие и Заториус отърва кожата.
Сигурно се чудите защо не тръгнах след камиона щом се спасих от сигурна смърт? Просто е. Да, аз успях да се спася, но бях тежко ранена. Мислех си, че това е краят ми, но явно съдбата беше благосклонна към мен. Може би причината бе в това, че никога не съм наранявала невинни хора.
Не знам колко точно съм лежала в собствената си кръв, но когато се събудих едва можах да разбера къде съм. Почти нищо не помнех заради удара, който ме беше зашеметил, когато една от гредите се стовари върху мен. Не помнех къде съм, коя съм и какво се е случило. Бях много объркана и уплашена. Дни наред стоях там. Чаках да заздравеят раните ми, а единственото, което можех да използвам за храна бяха малките животинки, които по погрешка бяха навлезли в територията ми.
Отне ми седмица да си върна предишната форма. Но имаше и нещо положително в тази седмица. Вярно е, че ми отне малко повече време, но паметта ми се върна. А това ме накара да си спомня и за грешката, която бях допуснала. Знам, че ще ви прозвучи много странно, а може би дори налудничаво, но аз наистина се молех за тях. Молих се да са успели да се измъкнат и да са добре. Мислех си за болката, която сигурно терзаеше Мирея при мисълта, че единственият и „жив” роднина е мъртъв. Горката ми сестричка.
Месеци наред живеех сред руините като куче. Криех се и ловувах нощем стараейки се да не ме видят. Накрая обаче реших да спра с този мизерен живот и да продължа напред. Излязох в града, където никой не ме познаваше, а тези дето знаеха коя съм ме бяха забравили. Слухът за смъртта ми се беше разнесъл много бързо. Това беше в моя полза. Възползвах се и промених вида си. Подстригах дългите си кестеняви коси и се боядисах в гарваново черно. И вместо да нося широки и дълги дрехи, започнах да нося прилепнали дрехи от черна кожа. Имах дълго сиво-черно палто, което стигаше почти до земята. Замених кубинките с дълги ботуши, а обикновеният револвер с модерно автоматично оръжие. Разбира се, не се отказах и от меча си, който беше инкрустиран с кърваво червени рубини.
Превърнах се в наемник и така спечелих много пари. Използвах псевдонима „Дру”, за да не разкрият самоличността ми. Вземах поръчки и ликвидирах много демони. Не беше неприятна работа, защото повечето от тях бяха отрепки, които не заслужаваха да съществуват. Убих и доста влиятелни персони от „Подземния свят” както го наричаме в нашите среди. За лош късмет Заториус не беше сред тях. Всъщност никой не знаеше нищо за него. Сякаш се беше изпарил във въздуха. И точно така беше. Разбрах, че е бил убит. Зарадвах се на тази новина. Чух, че не се спогодил с някой от водачите на вампирските кланове. Опитал се до измами както направи с нас и си получил смъртната присъда.
Докато обикалях из света аз не само убивах враговете си, но и търсех новини за приятелите си. Но нищо. Никой не знаеше нищо за тях. Годините минаваха, но болката в душата ми не изчезваше. Нито вината ми. Аз сама си бях виновна, че сега скитам сама из покварения свят. Но какво можех да направя сега? Може би нищо. Но не губех надежда, че някой ден съдбата ще се смили над обречената ми душа и ще ми позволи да ги срещна отново.
Знаете ли, за мен започнаха да се носят легенди. По-точно за Дру, както ме наричаха. Викаха ми Проклятието на вампирите. Демоните ме мразеха, само защото се страхуваха от мен. А хората вече не ме нападаха макар, че жадуваха за силната ми кръв. Те също се бояха от мен. За това не смееха да ме доближат.
Не знам дали това беше добре или не. Понякога се чувствах много самотна заради това. При повечето вампири това бе нормално, но не и при мен. Аз не бях свикнала да съм сама толкова дълго време. Винаги е имало някой, на когото да се опра в трудни моменти. Да поплача на нечие рамо или просто да получа усмивка. Но вече нямаше да получа тази възможност. Имах я, а я пропилях. Трябваше да се примиря с това. Да, трябваше. Но не можех. Кошмари и видения разкъсваха душата ми. Спомени от безвъзвратно изгубени дни. По едно време бях изпаднала в депресия. Искаше ми се да умра и всичко да спре. Мразех се все повече и повече.
Един ден, докато прекосявах града, ми се случи нещо странно. Една старица ме спря на улицата. Не ме познаваше, но ме спря и ме заговори. Тя знаеше, че съм вампир и че търся близките си. Тя ми каза, че те са живи и много тъжат за мен. Че те мислят за мен всеки ден през последните няколко години. Каза също, че ме мислят за мъртва и за това не са ме потърсили. И че ако искам да ги намеря ще трябва да си спомня миналото. Те са на място, което е част от мен и което не съм си спомняла от много време. Аз отместих замислено поглед, а когато отново се обърнах към старицата… нея просто я нямаше. Що за шега бе това? Но признавам звучеше логично.
Прибрах се в убежището си и си легнах. Не можах да заспя. Въртях се и се мятах, но неуспешно. Мъчеше ме това, което ми каза жената. „Място, което е част от мен и което не съм си спомняла от много време.”
Дълго време се чудех какво точно иска да ми каже жената и накрая си спомних. Не можех да повярвам, че съм го забравила. Мястото, което преди време бе мой дом. Там, където започна цялата тази история. Разбира се, в родният ми град Дарквил. Там Камиел имаше страхотно имение, за което малцина знаеха. Сега то бе тяхното укритие, но за някои от тях то бе пълно с много спомени. Както и за мен. Там аз израснах. Помня го сякаш беше вчера. Как Габриел ме учеше да се бия и да използвам оръжие. Как се смеех на глупавите си и детински грешки. Толкова хубаво бе тогава. И като се замисля, разбирам, че никога не е трябвало да си тръгвам от там. Ако бях останала нямаше да претърпя толкова промени и да направя толкова много грешки, за които няма да ми стигне вечността, за да изкупя. Толкова много ми липсваха старите времена. Сега усещам празнина и тежко чувство за вина.
Но стига вече. Щях да сложа край на самосъжалението и да направя първата крачка. Исках и щях да си върна живота, който сама разбих. И така, станах от леглото си и събрах малкото вещи, които имах (имах много пари, но все пак живеех скромно). Пъхнах всичко в една чанта и излязох от убежището си. Качих се в колата си и потеглих. Карах бързо, без да спра. Всъщност спрях само на едно място, за да си взема по-прилични дрехи. Не можех да се появя след толкова много време и да приличам на уличница. А много добре знаех, че Камиел държи на етикета и на обноските. За него и облеклото бе от значение. Държах да не го разочаровам дори за толкова дребна подробност. След това продължих напред към съдбата си.
Душата ми гореше в трепетно очакване. Дори самата мисъл ме караше да потръпвам от вълнение. Ах, да. Това усещане на пърхащи пеперуди в стомаха. То ме накара за миг да си спомня всичко преживяно. Както добрите, така и лошите моменти. Но те вече не ми причиняваха болка или чувство за вина. Не! Сега просто исках да ги видя поне за миг. Да видя прекрасната усмивка на Мирея. Светналия поглед на Стефан. Безразличието на Лизли и странното добродушие на Камиел. Но бих казала съвсем честно, че ми липсваше строгият и наставнически поглед на Габриел. Аз все още много го обичах. Няма значение колко години бяха отминали. Но той не беше само мой любим, но и мой учител и наставник. Всичко, което знаех за доброто и злото в света го бях научила от него. Признавам, че в началото и аз като всеки млад вампир мразех човешкия род. Презирах го. С прости думи казано бях като всички вампири, които избивах години наред. Но с времето той ме научи да обичам хората, да вярвам, че все още има надежда за спасение. Че не всичко е загубено. Как ми се искаше да получавам съветите му всеки път, когато бях объркана или уплашена.
Колата препускаше в лудешки бяг назад към миналото, което така обичах. Пътувах много дни и нощи. Стигнат в Дарквил през нощта. Преоблякох се в колата. Спрях пред портите и за мое учудване не посмях да сляза. Стоях и се взирах в голямата сграда. Така мина цялата нощ. Просто стоях и гледах пред себе си.
При изгрев слънце забелязах, че една дребна фигура излиза от къщата и се насочва към едно от големите дървета. Носеше букет с рози в ръце. Нямах никакво съмнение, че това бе моята малка Мирея. Това породи в мен усмивка. Да, усмивка. Вече не помнех, от кога не се бях усмихвала. До сега бях само една скитаща сянка. Въплъщение на болка, страдание и чувство за вина. Но не и сега. Сега бях готова да се изправя с високо вдигната глава и да посрещна всичко, което ми е подготвил този свят. Не се страхувах вече. За това най-сетне слязох от колата. Бутнах портата и влязох. Вървях бавно и спрях, когато застанах зад сестра си. Тя не ме видя. За това пък говореше на някакъв празен гроб с моето име на него. Сега разбирах, че тя не ме е забравила въпреки всичко, което се случи.
-Липсваш ми, Тамара. Много ми липсваш, сестричке моя. – шепнеше тя.
Тогава събрах смелост и проговорих.
-А ще позволиш ли на един призрак от миналото да се върне?
Тя застина на място. Усещах как се разтрепери, но не от студ. После съвсем бавно се обърна и ме погледна в очите. Прекрасните и сини очи се изпълниха със сълзи. Не можеше да изрече нито дума, нито звук. Миг по-късно се хвърли в прегръдките ми и се сгуши в мен както едно време. Аз я притиснах към себе си и я целунах по челото. Тя не спираше да плаче без да говори. Нямах представа дали в от мъка или от радост, че ме вижда. Но предполага, че е второто. Мирея не спираше да ме прегръща силно сякаш се страхуваше съм само илюзия, която всеки миг ще се разсее.
-Не се страхувай, малка моя! Върнах се и няма да те напусна... никога вече.
-Ти си жива. Жива си, сестричке. Жива си.
-Да. Жива съм.
После тя се взря в очите ми и ме попита.
-Защо не се върна? Къде беше толкова много години?
-Животът ме накара да порасна. Промених се. Чувала ли си за Проклятието на вампирите? Така наречената Дру.
-Да. Тя избивала демоните с лекота и без милост.
-Да, а сега тя стои пред теб.
-Какво?
-Аз съм тази Дру. Аз съм безмилостният убиец, от когото всички се страхуват. Но аз използвах всички пътувания, за да ви търся. Питах и разпитвах за вас, но никой нищо не знаеше. Толкова ми беше мъчно, че не бяхте до мен.
-А как дойде?
-Един човек ми каза да търся. Да се обърна към миналото си. Че отговорите са в мен. Тогава си спомних за това място. Някога го наричах свой дом, но сега...
-Каква сега?
-Аз допуснах много грешки, Мирея. Заради тези грешки вие едва не загинахте в онази проклета нощ.
-Всичко е минало. Отдавна ти простихме. Нямаш представа колко страдат всички, че те няма.
-Всички ли?
-Да. Най-вече Камиел и Габриел. Те все още те обичат. Най-вече Габриел. Той не те е забравил, Тамара. Не веднъж съм го виждала да идва тук нощем. Но стига повече приказки. Хайде. Искам и другите да разберат, че си жива. Хайде.
Мирея ме хвана за ръката и ме повлече след себе си. Не и се противопоставих. Влязохме вътре, а коридорите бяха тихи и пусти. Вървяхме бързо, а стъпките ни отекваха като ехо. Накрая стигнахме на любимото място на Камиел – вътрешната градина. Всички бяха там. Цареше тишина и плашещ покой. Тогава сестра ми викна силно”
-Вижте!
Те се извърнаха с изненада. Но не викът ги шокира. Не можеха да повярват на това, което виждат пред себе си. Стояха и се взираха в мен и сякаш се страхуваха да повярват. Аз също ги гледах. Всичко бе така променено.
-Тамара е жива! Жива е. Вижте.
-Жива... да. – прошепнах аз. – Но това е много разтегливо понятие. А явно не съм желана... тук.
Обърнах се с гръб, защото се страхувах да ги погледна в очите. Тогава някой ме хвана за ръката и ме обърна с лице. Беше Габриел. Господи, как ми липсваше погледът му. Той ме прегърна силно, както сестра ми по-рано. Цялата се разтреперих от вълнение. Вдигнах очи и го погледнах. За пръв път виждах сълзи в красивите му зелени очи. Толкова много ми липсваше. Толкова много. Стояхме така за кратко. След това аз се отделих от него и застанах пред моя господар. Сведох поглед към земята. Чувствах се недостойна да го погледна в очите.
-Аз те предадох, господарю мой! Моля те, прости ми!
Сведох поглед още по-ниско. Отново почувствах омраза към себе си. Но се случи нещо, което не очаквах. Камиел се приближи до мен и ме прегърна. Погали ме по косите и ми прошепна:
-Всичко е простено. Миналото е забравено. Трябва да вярваме в тези, които обичаме.
-Не, Камиел. Аз няма да забравя миналото. То ме доведе тук... при вас. То носи всичко, което обичам. То носи и болка.
-Точно за това.
-Но ако няма болка, как ще разбереш колко силно можеш да обичаш? Ако не познаеш злото и мрака как ще можеш да оцениш доброто и светлината?
Бяха съгласни с това. Наистина това е вярно. Ако не знаеш какво е зло как би могъл да разбереш кое е добро? Те двете са взаимно свързани. Върху тях се гради животът на всички независимо какви са. Но за да разберем колко силни сме всъщност трябва да опитаме не само хубавото, но и лошото. Аз мога да кажа, че след залеза настъпва мрак, че над нас винаги ще надвисват черни облаци. Но след това винаги изгрява слънце и светлината раздира мрака. Тя лекува болната земя от греховете и.
Мирея с нетърпение им разказа как съм живяла аз през всичките тези години. Как се превърнах в наемник, в безмилостен убиец. Как животът ми бе потънал в мрак, но сега най-сетне и аз открих изгубената светлина. Това накара любимите ми да се гордеят с мен. Аз вече бях израснала. Можех да се справя с всички трудности, които ми прати съдбата. А аз бях горда и благодарна, че открих живота, който ми бе отнет така жестоко. Какво по-прекрасно от това да си сред тези, които обичаш и са скъпи на макар и мъртвото ти сърце? Да гледаш блесналите от щастие очи на малката си сестра. Да видиш одобрителния поглед на вечно строгият Червенокос ловец и веселата усмивка на верен приятел. Да съзреш надеждата и прошката в създателя си и любовта в очите на любимия. Не! Няма нищо по-прекрасно.
Знам, знам. Подобни думи звучат необичайно, особено ако излизат от устата на демон. Може би е така. Може би сте прави да гледате скептично на всичко това. Но животът не е само в черно и бяло. И всяко правило си има своето изключение. Ние сме доказателство за това твърдение.
Не държа да ми вярвате. Искам просто да вярвате на себе си. Не позволявайте на глупави грешки или на чужди влияния да разбият живота ви. Истината, която е толкова важна се крие вътре в нас. Ние само трябва да погледнем в душата си и ще открием верния път. Ще открием, че можем да простим всичко, заради което сме страдали стига да си струва. Но знайте, че след тъмната и непрогледна тъма на нашия живот винаги изгрява слънце. Вярвайте в себе си и в хората, които обичате. Имайте надежда и всичко ще бъде наред.
Така аз получих прошка след години на покаяние и безмилостно страдание. Изкупих греховете си и платих тежка цена за грешките си. Но няма нищо по-прекрасно от това да простиш и да ти бъде простено. Стига само да признаеш, че се сбъркал. В това няма нищо, от което човек трябва да се срамува. Няма безгрешни хора. Всеки е податлив на това, но ще се спаси само, ако признае слабостта си. Както направих аз.
Сега живея с тези, които обичам и съм щастлива. Годините си минават, но нищо не се променя. Но това не е краят. Не си мислете, че всичко свършва до тук. Не! Изживяхме още толкова много приключения заедно. Толкова много нови врагове и приятели открихме, че няма да ми стигне животът, за да ви разкажа всичко. Какво говоря? Та аз съм безсмъртна. Ние се превърнахме в легенда. За нас се разказваха какви ли не истории. Но знайте, че историята продължава... в бъдеще.
To be continued…..
