[1]
Човек дори не подозира какви изненади ни е подготвил живота. Един ден си обикновен човек с обикновен живот, а на следващия – вече дори не си човек. Това се случи и с мен, но го приех. Заживях със съдбата си. Примирих се. Отделих се от всичко, което познавах и обичах. Напуснах и семейството си. Сърцето в гърдите ми бе разбито. Но да остана там означаваше да обрека всички на смърт. Не можех да го позволя. За това аз умрях. Човекът, който те познаваха загина. Изчезна… Скрита в сенките, аз гледах агонията им и се мразех. Но това бе за предпочитане пред вината, която щях да изпитвам, ако ги бяха убили. Не съм ли егоистка? Знам, че постъпката ми е жестока, но… Така бе най-добре.
Не знам как точно се случи, но се сдобих с пари и имущество, които щяха да ми стигнат за поне три живота. Е, може би и за повече, като се има предвид, че аз съм безсмъртна. Със сигурност изненадите не бяха приключили.
Смених името, което ми бе дадено от родителите ми. Не исках да помня миналото си. Исках едно ново начало. Може би само по този начин можех да избегна лудостта. Трябваше да изтръгна емоциите си, защото за такива като мен те са ненужни и опасни. За съжаление сама трябваше да се науча да оцелявам. Понякога това означаваше да жертвам някой друг. Първият път, в който го направих, бях ужасена от себе си. Поне в началото. Но аз избрах да живея и точно за това щях да сторя всичко, което е необходимо.
Сигурно не разбирате. Не го и очаквам. Тази съдба може да се разбере само от тези, които я изживяват. За това не се и опитвайте. Просто изслушайте това, което имам да ви кажа. Само на това се надявам. Нека да започна от нощта след като загубих човешкото у себе си.
Бях на 23 години, когато се преродих. Бях съвършена. Слабостите, присъщи за човешката раса бяха изчезнали. Сякаш товар бе паднал от раменете ми. Във вените ми течеше сила. Чиста, неподправена енергия. Но като всичко в този свят и това си имаше цена. Тогава, в този първи момент, не ме впечатляваше. Трябваше да загубя душата си. Направих го, само защото тогава не разсъждавах трезво. Нещо по-силно от разума. Жаждата. Както се очакваше, след като задоволих тази своя нужда, започнах да разсъждавам правилно. Не както би разсъждавал човек, но поне не бях като безмозъчно полудяло животно. Взирах се в безжизненото тяло в краката ми. Усещах как живота му си отива, защото аз му го взех. Не почувствах абсолютно нищо. Предположих, че с времето това ще се промени. За момент си помислих да го оставя там и да си тръгна, но не го сторих. Подхванах го. Очаквах да е тежък, но не беше. Вдигнах го с лекота сякаш бе дете. Огледах се и видях само няколко незначителни капки кръв. След това се спуснах към сенките. Чудех се какво да сторя с човека, когото убих.Можех да го изгоря. Или да го хвърля в реката. А може би да го заровя.Първото ми се видя най-подходящо, но ще привлече най-много внимание. Около реката винаги се навъртаха влюбени двойки и имаше риск да ме видят. За това се насочих към третия вариант. Избрах и подходящо място. Гробището. Извадих късмет, че се натъкнах на празен гроб. Хвърлих тялото вътре. Започнах да се отдалечавам, когато чух слаба дразнеща мелодия. Телефонът на жертвата. Някой го търсеше. Може би близките му. Е, ще го открият… рано или късно. Не спрях и не се обърнах. Това са вампирите. Крадци на живот. Разбира се, убиването не е задължително. Но нямаше кой да ме научи. От това, което знам, аз съм се родила така. Никой не ме е превръщал в чудовище. След това бе лесно да разбера, че аз и тези, които наричах мое семейство не делим една кръв. Поне не изцяло. Така мисля, но може и да греша. Нямам опит в преценяването на подобни неща.
Напуснах гробището. Напуснах и града. Не можех да остана там, където можеха да ме видят и да ме разпознаят. Предполагам, че това е вроден инстинкт за оцеляване. Лошото е, че бях сама. В новия си живот не познавах никого, а за хората от стария - аз вече не съществувах.
Като цяло, имам способността да излизам през деня, но тогава нямам пълната си сила. За това го правя само, ако е необходимо. Иначе през деня обикновено спя. Озовах се в Ню Йорк. Там останах само няколко дни. След това отидох в Сан Франциско, в Ню Джърси… Ходих на различни места без определена посока. Просто посочвах едно място на картата и тръгвах. Научих се да манипулирам хората. Да чета мислите им. Взимах каквото ми е нужно. Дори осъзнах, че мога да въздействам и на електрически уреди. Така повреждах или изтривах записите от камерите. Аз трябваше да остана тайна за света на хората. Всички знаем какво се случва с вампирите по филмите. А и ми се стори логично. Освен това започнах да се храня без да убивам. Беше ми трудно, но се налагаше да озаптя тази част от себе си. Справях се сравнително лесно, защото бях родена такава. Сигурно на обикновените вампири им е много по-трудно. Освен това менюто ми включваше хора, които никой не би забелязал, ако изчезнат. Просяци, проститутки, пияници… Не беше много приятно, но нямах избор. Нямах проблем и с мястото, на което спях. Криех се предимно в изоставени сгради. О, да. Можех да се храня и с нормална храна. Засищаше ме, но не бе достатъчна. Трябваше да поемам и кръв. Но по-рядко. Можех да пия кръв по два пъти в седмицата. Разбрах, че това не е забавно за това си набавях кръв по-често. Но имаше и друга причина. Човешката кръв не ми бе достатъчна… за дълго. Знаех, че това не е нормално. Може би имаше нещо сбъркано с мен. Така мислех.
Мисля, че беше петък вечер. Беше пълно с хора. Плячка. Както обикновено движех се необезпокоявано сред тълпата от смъртни. Усещах емоциите им. Чувах мислите и желанията им. Но имаше и друго. Усещах го. Някой като мен. Развълнувах се. Само, че нещо друго привлече вниманието ми. Някой ме следеше. С часове го усещах. Накрая наистина се изнервих. Качих се на покрива на една корпоративна сграда. Надявах се така да се отърва. А и гледката беше хубава. Няма да повярвате, ако ви кажа какво виждат вампирските ми очи. За съжаление не се получи. Човекът стоеше зад гърба ми. Не ме заговори и не се приближи. Чакаше търпеливо аз да го заговоря първа. Погледнах през рамо. Не го познавам, но явно той ме познава. Огледах го добре. Определено е чиновник. Адвокат, може би?
-Защо ме следите, господин адвокат?
-Разбрахте професията ми. Отлично.
-Не ме ласкай. Дразнещо е. Дано да имаш добро обяснение, защото съм малко гладна.
-Тук съм, за да ви предоставя това, което ви принадлежи.
-Не разбирам. Аз нямам нищо.
-Грешите, госпожице Еванджелин. Бихте ли ме придружила до офиса. Там ще ви е по-удобно да прегледате документацията.
-Знаеш какво ще ти се случи, ако ме прецакаш.
Той кимна и тръгна пред мен. Не го изпусках от поглед. Движеше се бавно. Страхуваше се от мен, но се опитваше да запази спокойствие и хладнокръвие. Следвах го. Офисът бе в същата сграда. Аз седнах на един стол и кръстосах ръце. Адвокатът ми представи документите. Изчетох ги внимателно, макар че не разбирах нищо. Това, което разбрах бе, че получавам огромно състояние. Изведнъж се оказах милионерка. Гледах подозрително. Не вярвах на това.
-Ти за глупачка ли ме взимаш? Пари и имущество с неясен произход.
-Парите принадлежат на семейството ти. На вампирското ти семейство.
-И те къде са? Защо ми дават всичко това?
-Те са… Как да го кажа...?
-Умрели?
-Убити.
Няма коментари:
Публикуване на коментар