Събудих се. Бях като смазана. Там, където бях бе доста тъмно. Не виждах ясно. Сигурно така се чувстват новородените. Макар че те едва ли усещат тялото си като нещо чуждо. Опитах да се стегна и да се изправя. След няколко неуспешни опита успях да се надигна. Челюстта ме болеше и имах странен вкус в устата. Не знам как да го определя. Не мога да повярвам, че толкова късно осъзнах, че ръцете и краката ми бяха в окови. Започнах да се дърпам и да опъвам веригите. С всеки опит се вбесявах все повече. Нещо в мен бе адски сбъркано. От гърлото ми се надигна ръмжене. Един напълно първичен вой.
Разранявах ръцете и краката си. Това вече не бях аз. Внезапно се отвори врата и усетих непозната доскоро миризма. Познато усещане. Ръмжах докато огромната фигура се приближаваше към мен.
-Не се дърпай толкова. Виж! Вече се нарани.
-Къде съм? Защо съм тук? Пусни ме!
Гласът ми не беше умолителен, а заповеднически. Сигурно бих опитала да го нараня.
-Никъде няма да ходиш!
-Пусни ме!
-Име.
-А?
-Кажи ми името си.
Гласът му бе силен и твърд като стомана.Властен.
-Майната ти!
Последва удар. Мамка му! Той ме удари. Е, не ме заболя чак толкова. Изръмжах и опитах да го ухапя.
-Укроти се или пак ще те ударя. Име!
-Име... Как беше...? Аз...
Отне ми няколко минути, за да се сетя как се казвам. Невероятно, нали?
-Казвам се... Джесика... Йегър. Да... Така беше.
-Не си ли сигурна?
Започнах да отстъпвам назад. Свих се до стената. Бях като животно. Опитах да се сдържа, но сълзите сами започнаха да се стичат по лицето ми. Дори не знаех какво става с мен. В какво се бях превърнала? По дяволите! Това сигурно е кошмар. Цялото ми тяло се тресеше. Някой ми го беше причинил. А сега бях окована и без дрехи в някакво подземие.
-Защо съм тук? - гласът ми трепереше.
-За да не причиняваш проблеми. Предполагам, че вече може да излезеш от тук.
Мъжът излезе, но се върна след няколко минути. Носеше ми дрехи. Приближи се, а аз се притиснах още по-силно към стената. Тогава долових още нещо. Разбрах кой е той. Е, не знаех името му, но...
-Ти беше в парка. Видя ме.
-Да. Какво правеше там?
-Какво те интересува?
Така ме погледна, че за малко да започна да скимтя. Трябва да спра да го провокирам.
-Трябва ли да питам пак, Джесика?
-Прибирах се. Минавам от там всеки ден.
-Значи познаваш мястото. Това ще ни е от полза.
-Познавам всички там. Няма никой, който да представлява интерес за вас.
Той не каза нищо. Отключи оковите и ми даде дрехи. Беше спортен екип и то по-широк. По негово обяснение така няма да стяга тялото ми, което и без това ме болеше. Той ме очакваше до вратата. Не се представи. Опитвах да стоя далеч от него. Страхувах се. Всеки път, когато се приближеше до мен, аз започвах да ръмжа. Но това не беше всичко. След миг се озовах пред група мъже и жени. Всички те изглеждаха опасни. Но миришеха познато. Също като мен. И те бяха...
*следва...
Няма коментари:
Публикуване на коментар