The Cursed Guardians [bg]

   Глава 1

     Животът наистина е гаден, когато поиска. Всички се живеехме спокойно, докато един ден не се случи нещо наистина ужасно. Войната избухна из невиделица. Или може би не. Може би се е подготвяла тайно. Все пак не можеш да се събудиш една сутрин и да си кажеш, че днес ще завладееш света. Макар че има всякакви странни хора. Както и да е. Тази война промени всичко… буквално. Светът, който познавахме или си мислехме, че познаваме изчезна пред очите ни. На негово място останаха само руини, които да ни напомнят за съдбата ни. Така става, когато подцениш природата. Макар че в този случай не е нейна вината. Поне не изцяло. Арогантността на хората ни докара до ръба на унищожението. Мислехме се за най-великите създания в този свят. Е, сгрешихме и цената бе жестока. Всички правителства паднаха. Хората се бореха за оцеляването си. Мислехме, че сме единствените разумни създания на Земята. А някои смятаха това за цялата вселена. Оказа се, че сме сгрешили. Имаше много други създания, за които си мислехме, че са просто плод на нечие въображение. Че са приказка, с която да плашат непослушните деца. Сега мога да кажа, че те бяха съвсем истински и определено плашеха всички.

     Човешката раса си създаде нов дом така да се каже. На шестте от общо седемте континента се появиха шест кралства или още шест нови републики. Имената им бяха такива:

●     Азия - Република Лаймар (Laymar)

●     Африка - Република Олерандринд (Oleralind)

●     Северна Америка - Република Галеймос (Galeimos)

●     Южна Америка - Република Ередрисийн (Eredrisean)

●     Европа - Република Девон (Devon)

●     Австралия - Република Джериндра (Jeryndra)

      Въображението на хората се развихри при подбора на имената. Както казват това бе ново начало и сами избирахме как да го поставим. Но имаше много нови неща. Светът ни се превърна в копие на някой от онези измислени светове във видео игрите или филмите. Сякаш магията е дремела дълбоко в недрата на земята и сега се е пробудила. Тези малки Републики принадлежаха на хората, а всичко останало на завоевателите или мога да ги нарека въстаниците. Те просто спряха да се крият в сенките.

     Войната бе само началото. После настъпи нещо, което може да се нарече Катаклизъм. Имаше голяма експлозия насред океана. Тя разбуди скритата страна на света. Сякаш всичко се пренареди. Атласите, които преди използвахме вече бяха безполезни. Появиха се четири мистериозни планини. На върха на всяка от тях имаше храм или поне така изглеждаше. Но може да се каже, че бяха по-скоро крепости или мистериозни замъци. Не че това имаше някакво значение. Намираха се в четирите края на света. Северният се наричаше Забранените Височини (Forbidden Highlands), Южният - Безветрената скала (The Windless Cliff)  , Източният - Сенчестият възход (Shadowed Rise) , Западният - Мъртвият връх (Lifeless Summit).

     Разказвам ви това с причина. Човешката раса разгневи не само природата, но и сила по-могъща отколкото си бяхме представяли. Някои го наричат Бог, други просто Мистериозната енергия. Както казах наименованието няма значение. Казват, че тази Сила приела очертание под формата на човешко същество, т.е. придоби форма. Но дали е човек или не никой не може да каже. Обвитата в мъгла фигура обитаваше Облачният дворец в центъра на небето. От там избра четирима души, които да се превърнат в Пазители. Те щяха да живеят в храмовете на четирите планински върха. Но на Мистериозния му бе трудно да подбере достойни и могъщи воини. За това просто реши да избере и сам да ги създаде. Четиримата Прокълнати Пазители. Забранените височини се пазеха от Даркхол Боунсбрейкър - той бе орк дошъл след Инвазията. Бе силен войн, който не проявяваше милост към враговете си; Безветрената скала се пазеше от Скайлър Медисън - някога той бе човек, но по някаква причина бе привлякъл вниманието на Мистериозният и сега бе върколак с изумителна сила и храброст; Мъртвият връх се пазеше от Рейвън МакБейн - млад и красив мъж, който можеше да покори сърцето на всеки, който го види. Той бе превърнат в мъжката версия на харпия. Имаше големи крила и притежаваше необикновени способности; Сенчестият възход - ами той бе поверен на мен. На едно обикновено момиче на име Роуз Рейвънууд. Е, да. Някога бях обикновено момиче. Сега съм могъщ вампир, чийто способности са познати на всички. Добре, де. Те са само слухове. Хората обичат да си съчиняват. Не се заблуждавайте. Това, че съм вампир не означава, че съм като онези обикновени герои от филмите. Мога да излизам денем и да се храня с обикновена храна.

     Живея сама в собственото си кралство. Имам слуги, разбира се. Но вече не бях същата. Не бях весела и жизнерадостна. Винаги бях мрачна и дори не се усмихвах. Бях красива, но какво от това, след като никой не сееше да се доближи. Магията на това място ми позволяваше да наблюдавам какво се случва навсякъде по света. Честно казано това бе главното ни занимание. Да наблюдаваме. Всеки от нас пазеше портал към Облачният дворец, както и по един древен артефакт. Ние пазехме света и реда в него. Само, когато се налагаше, разбира се. Хората и другите раси трябваше сами да се научат да се разбират. Но и ние като нашият създател можехме да създаваме себеподобни, макар и не със същите способности. Семейство, а? Изглежда древният ни господар имаше милост към нас, след като ни прокълна против волята ни. Но това не беше лесен избор. Кой е достоен да сподели вечността с нас? Труден избор, бих казала.

     Годините си минаваха. Забравих какво е да бъдеш човек. Всичко, което някога наричах свой живот ми стана чуждо. Вампирът в мен се пробуди напълно. Но бях отегчена. Бездействието не беше нещо, което приемах лесно. За това ежедневно подобрявах бойните си умения и четях книги написани не само от човешките писатели. Обогатявах знанията си. Преди мразех да уча, а сега ми харесваше, защото убиваше скуката. Повярвайте ми, ако живееш цяла вечност просто трябва да си измисляш нови занимания, за да минава времето. Ако няма битки, в които да участваме, то това бе алтернатива.

Dark Love: Shadow Guardian

[1]

Човек дори не подозира какви изненади ни е подготвил живота. Един ден си обикновен човек с обикновен живот, а на следващия – вече дори не си човек. Това се случи и с мен, но го приех. Заживях със съдбата си. Примирих се. Отделих се от всичко, което познавах и обичах. Напуснах и семейството си. Сърцето в гърдите ми бе разбито. Но да остана там означаваше да обрека всички на смърт. Не можех да го позволя. За това аз умрях. Човекът, който те познаваха загина. Изчезна… Скрита в сенките, аз гледах агонията им и се мразех. Но това бе за предпочитане пред вината, която щях да изпитвам, ако ги бяха убили. Не съм ли егоистка? Знам, че постъпката ми е жестока, но… Така бе най-добре.

Не знам как точно се случи, но се сдобих с пари и имущество, които щяха да ми стигнат за поне три живота. Е, може би и за повече, като се има предвид, че аз съм безсмъртна. Със сигурност изненадите не бяха приключили.

Смених името, което ми бе дадено от родителите ми. Не исках да помня миналото си. Исках едно ново начало. Може би само по този начин можех да избегна лудостта. Трябваше да изтръгна емоциите си, защото за такива като мен те са ненужни и опасни. За съжаление сама трябваше да се науча да оцелявам. Понякога това означаваше да жертвам някой друг. Първият път, в който го направих, бях ужасена от себе си. Поне в началото. Но аз избрах да живея и точно за това щях да сторя всичко, което е необходимо.

Сигурно не разбирате. Не го и очаквам. Тази съдба може да се разбере само от тези, които я изживяват. За това не се и опитвайте. Просто изслушайте това, което имам да ви кажа. Само на това се надявам. Нека да започна от нощта след като загубих човешкото у себе си.

Бях на 23 години, когато се преродих. Бях съвършена. Слабостите, присъщи за човешката раса бяха изчезнали. Сякаш товар бе паднал от раменете ми. Във вените ми течеше сила. Чиста, неподправена енергия. Но като всичко в този свят и това си имаше цена. Тогава, в този първи момент, не ме впечатляваше. Трябваше да загубя душата си. Направих го, само защото тогава не разсъждавах трезво. Нещо по-силно от разума. Жаждата.  Както се очакваше, след като задоволих тази своя нужда, започнах да разсъждавам правилно. Не както би разсъждавал човек, но поне не бях като безмозъчно полудяло животно. Взирах се в безжизненото тяло в краката ми. Усещах как живота му си отива, защото аз му го взех. Не почувствах абсолютно нищо. Предположих, че с времето това ще се промени. За момент си помислих да го оставя там и да си тръгна, но не го сторих. Подхванах го. Очаквах да е тежък, но не беше. Вдигнах го с лекота сякаш бе дете. Огледах се и видях само няколко незначителни капки кръв. След това се спуснах към сенките. Чудех се какво да сторя с човека, когото убих.Можех да го изгоря. Или да го хвърля в реката. А може би да го заровя.Първото ми се видя най-подходящо, но ще привлече най-много внимание. Около реката винаги се навъртаха влюбени двойки и имаше риск да ме видят. За това се насочих към третия вариант. Избрах и подходящо място. Гробището. Извадих късмет, че се натъкнах на празен гроб. Хвърлих тялото вътре. Започнах да се отдалечавам, когато чух слаба дразнеща мелодия. Телефонът на жертвата. Някой го търсеше. Може би близките му. Е, ще го открият… рано или късно. Не спрях и не се обърнах. Това са вампирите. Крадци на живот. Разбира се, убиването не е задължително. Но нямаше кой да ме научи. От това, което знам, аз съм се родила така. Никой не ме е превръщал в чудовище. След това бе лесно да разбера, че аз и тези, които наричах мое семейство не делим една кръв. Поне не изцяло. Така мисля, но може и да греша. Нямам опит в преценяването на подобни неща.

    Напуснах гробището. Напуснах и града. Не можех да остана там, където можеха да ме видят и да ме разпознаят. Предполагам, че това е вроден инстинкт за оцеляване. Лошото е, че бях сама. В новия си живот не познавах никого, а за хората от стария - аз вече не съществувах.

    Като цяло, имам способността да излизам през деня, но тогава нямам пълната си сила. За това го правя само, ако е необходимо. Иначе през деня обикновено спя. Озовах се в Ню Йорк. Там останах само няколко дни. След това отидох в Сан Франциско, в Ню Джърси… Ходих на различни места без определена посока. Просто посочвах едно място на картата и тръгвах. Научих се да манипулирам хората. Да чета мислите им. Взимах каквото ми е нужно. Дори осъзнах, че мога да въздействам и на електрически уреди. Така повреждах или изтривах записите от камерите. Аз трябваше да остана тайна за света на хората. Всички знаем какво се случва с вампирите по филмите. А и ми се стори логично. Освен това започнах да се храня без да убивам. Беше ми трудно, но се налагаше да озаптя тази част от себе си. Справях се сравнително лесно, защото бях родена такава. Сигурно на обикновените вампири им е много по-трудно. Освен това менюто ми включваше хора, които никой не би забелязал, ако изчезнат. Просяци, проститутки, пияници… Не беше много приятно, но нямах избор. Нямах проблем и с мястото, на което спях. Криех се предимно в изоставени сгради. О, да. Можех да се храня и с нормална храна. Засищаше ме, но не бе достатъчна. Трябваше да поемам и кръв. Но по-рядко. Можех да пия кръв по два пъти в седмицата. Разбрах, че това не е забавно за това си набавях кръв по-често. Но имаше и друга причина. Човешката кръв не ми бе достатъчна… за дълго. Знаех, че това не е нормално. Може би имаше нещо сбъркано с мен. Така мислех.

    Мисля, че беше петък вечер. Беше пълно с хора. Плячка. Както обикновено движех се необезпокоявано сред тълпата от смъртни. Усещах емоциите им. Чувах мислите и желанията им. Но имаше и друго. Усещах го. Някой като мен. Развълнувах се. Само, че нещо друго привлече вниманието ми. Някой ме следеше. С часове го усещах. Накрая наистина се изнервих. Качих се на покрива на една корпоративна сграда. Надявах се така да се отърва. А и гледката беше хубава. Няма да повярвате, ако ви кажа какво виждат вампирските ми очи. За съжаление не се получи. Човекът стоеше зад гърба ми. Не ме заговори и не се приближи. Чакаше търпеливо аз да го заговоря първа. Погледнах през рамо. Не го познавам, но явно той ме познава. Огледах го добре. Определено е чиновник. Адвокат, може би?

-Защо ме следите, господин адвокат?

-Разбрахте професията ми. Отлично.

-Не ме ласкай. Дразнещо е. Дано да имаш добро обяснение, защото съм малко гладна.

-Тук съм, за да ви предоставя това, което ви принадлежи.

-Не разбирам. Аз нямам нищо.

-Грешите, госпожице Еванджелин. Бихте ли ме придружила до офиса. Там ще ви е по-удобно да прегледате документацията.

-Знаеш какво ще ти се случи, ако ме прецакаш.

    Той кимна и тръгна пред мен. Не го изпусках от поглед. Движеше се бавно. Страхуваше се от мен, но се опитваше да запази спокойствие и хладнокръвие. Следвах го. Офисът бе в същата сграда. Аз седнах на един стол и кръстосах ръце. Адвокатът ми представи документите. Изчетох ги внимателно, макар че не разбирах нищо. Това, което разбрах бе, че получавам огромно състояние. Изведнъж се оказах милионерка. Гледах подозрително. Не вярвах на това.

-Ти за глупачка ли ме взимаш? Пари и имущество с неясен произход.

-Парите принадлежат на семейството ти. На вампирското ти семейство.

-И те къде са? Защо ми дават всичко това?

-Те са… Как да го кажа...?

-Умрели?

-Убити.

Blue and Red are the best huntsmen in the world... But which world actually?May be they have other names, but these are code names. Nicknames...

Name: Fenris

Nickname: Red/The Fury

Age: ???

Race: hybrid (half-vampire, half-werewolf)

Status: alive

Weapon: blade/sword

Eyes: blue/amber

Hair: red

&

Name: Vincent

Nickname: Blue/The Black Cat

Age: ???

Race: vampire

Status: alive

Weapon: twin-guns

Eyes: blue/red

Hair: black

Отряд "Алфа" (2)

Събудих се. Бях като смазана. Там, където бях бе доста тъмно. Не виждах ясно. Сигурно така се чувстват новородените. Макар че те едва ли усещат тялото си като нещо чуждо. Опитах да се стегна и да се изправя. След няколко неуспешни опита успях да се надигна. Челюстта ме болеше и имах странен вкус в устата. Не знам как да го определя. Не мога да повярвам, че толкова късно осъзнах, че ръцете и краката ми бяха в окови. Започнах да се дърпам и да опъвам веригите. С всеки опит се вбесявах все повече. Нещо в мен бе адски сбъркано. От гърлото ми се надигна ръмжене. Един напълно първичен вой.

Разранявах ръцете и краката си. Това вече не бях аз. Внезапно се отвори врата и усетих непозната доскоро миризма. Познато усещане. Ръмжах докато огромната фигура се приближаваше към мен.

-Не се дърпай толкова. Виж! Вече се нарани.

-Къде съм? Защо съм тук? Пусни ме!

Гласът ми не беше умолителен, а заповеднически. Сигурно бих опитала да го нараня.

-Никъде няма да ходиш!

-Пусни ме!

-Име.

-А?

-Кажи ми името си.

Гласът му бе силен и твърд като стомана.Властен.

-Майната ти!

Последва удар. Мамка му! Той ме удари. Е, не ме заболя чак толкова. Изръмжах и опитах да го ухапя.

-Укроти се или пак ще те ударя. Име!

-Име... Как беше...? Аз...

Отне ми няколко минути, за да се сетя как се казвам. Невероятно, нали?

-Казвам се... Джесика... Йегър. Да... Така беше.

-Не си ли сигурна?

Започнах да отстъпвам назад. Свих се до стената. Бях като животно. Опитах да се сдържа, но сълзите сами започнаха да се стичат по лицето ми. Дори не знаех какво става с мен. В какво се бях превърнала? По дяволите! Това сигурно е кошмар. Цялото ми тяло се тресеше. Някой ми го беше причинил. А сега бях окована и без дрехи в някакво подземие.

-Защо съм тук? - гласът ми трепереше.

-За да не причиняваш проблеми. Предполагам, че вече може да излезеш от тук. 

Мъжът излезе, но се върна след няколко минути. Носеше ми дрехи. Приближи се, а аз се притиснах още по-силно към стената. Тогава долових още нещо. Разбрах кой е той. Е, не знаех името му, но...

-Ти беше в парка. Видя ме.

-Да. Какво правеше там?

-Какво те интересува?

Така ме погледна, че за малко да започна да скимтя. Трябва да спра да го провокирам. 

-Трябва ли да питам пак, Джесика?

-Прибирах се. Минавам от там всеки ден.

-Значи познаваш мястото. Това ще ни е от полза.

-Познавам всички там. Няма никой, който да представлява интерес за вас.

Той не каза нищо. Отключи оковите и ми даде дрехи. Беше спортен екип и то по-широк. По негово обяснение така няма да стяга тялото ми, което и без това ме болеше. Той ме очакваше до вратата. Не се представи. Опитвах да стоя далеч от него. Страхувах се. Всеки път, когато се приближеше до мен, аз започвах да ръмжа. Но това не беше всичко. След миг се озовах пред група мъже и жени. Всички те изглеждаха опасни. Но миришеха познато. Също като мен. И те бяха...

*следва...

Отряд "Алфа" (1) [Squad "Alpha"]

Отряд "Алфа"

Не очаквах нещо такова да ми се случи. Не е нормално такива неща да се случват. Да, предполагам, че думите ми звучат абсолютно безсмислено в момента. Предполагам, че и аз бих реагирала така, ако не знаех истината от личен опит. А сега е по-добре да започна по същество.

Целият ми живот се срина за един миг. Заради едно единствено одраскване. Попаднах на грешното място в грешния момент. Но не мисля, че има някой наистина виновен за това, което ме сполетя. И така... Една вечер след като приключих с работата си в малкия антикварен магазин, чието име бе "Мистерия", аз тръгнах по същия път, по който минавам всеки ден. Познавах го добре и знаех как да избягвам неприятностите. Е, да! Кварталът, в който живея поради стечение на обстоятелствата бе доста опасен. За тези, които не го познават, де. В началото се страхувах, но бързо се научих да се сливам с обстановката. Способността да се адаптираш е изключително важна в днешни дни. А аз я усвоих доста бързо. Та, както казвах, прибирах се към малкия си апартамент (който не бих определила като дом, а като дупка), когато попаднах насред някаква свада. Мъжете изглеждаха страховито. Не ги бях виждала наоколо, а аз познавах всички тук. Бяха едри и с вид на убийци. Не че бих се изненадала, ако имат досиета по-дебели от телефонен указател. Спрях се само за миг, колкото да определя кой би бил най-безопасен маршрут. Кълна се, че единият от тях ме видя. Побързах да се махна. Научих се да се правя на сляпа, глуха и няма. Не се забърквах в неща, които не са моя работа. Ако не ме засяга пряко, не е мой проблем.

Вървях бързо, а сърцето ми биеше като хидравличен чук. Въздухът в гърдите ми се нажежи. Не можех да дишам правилно. Мамка му! Нямах нужда от проблеми. Вече си имах достатъчно. Сякаш не ми стига, че семейството ми ме изгони на улицата като животно. Никой от така наречените ми приятели не ми помогна. Извръщаха погледи сякаш съм болна от чума или нещо такова. Гадно, а? А сега и това. 

Внезапен вой накара кръвта във вените ми да замръзне. Помислих, че сърцето ми ще спре от страх. Извърнах глава против волята си. За миг нещо ме връхлетя. Голямо куче? Да, бе. Беше направо гигантско. Мина покрай мен за едно мигване на окото. С такава скорост... Няма начин. Сигурно си бях въобразила. Страхът кара хората да виждат странни неща. За това без повече да се колебая побягнах към дома си. Познавах пътя добре и за това избягвах всяко препятствие с лекота. Тичах нагоре по стълбите и грабнах ключовете от джоба на якето си. Не знам как успях да отключа, след като ръцете ми трепереха като на дългогодишен пияница. Както и да е. Някак успях. Едва тогава можах да си поема спокойно дъх.

Затворих очи само за миг, но пред очите ми изникна едва доловимия поглед на онзи тип. Тръснах глава и оставих чантата си на малкия оръфан диван. Свалих си якето, когато забелязах петното от кръв на ръкава и че е скъсан. Погледнах ръката си. Мамка му! Имах огромна драскотина. Нямаше нужда от шевове, но все пак беше неприятно. Отидох до мивката. Докато промивах раната си под водната струя не спирах да ругая. Сигурно е станало при онзи странен сблъсък. Не че сега можех да сторя нещо по въпроса. Или когато и да било. Поне ако исках да оживея до преклонна възраст. А и не ми се видя достатъчно сериозно, че да правя чак такъв проблем. За това превързах ръката си и се заех да си направя нещо за вечеря.

<§>

Минаха няколко дни и от проклетата драскотина нямаше почти никаква следа. Дори бях забравила за случилото се. Но не всичко бе толкова идеално колкото ми се искаше. Всяка нощ имах странни сънища. Събуждах се с викове и потна като след маратон. И през цялото време имах чувството, че ме наблюдават. Нямам мания за преследване, просто това усещане, че ме гледат. Не че това пречеше на живота ми. Само, че една нощ всичко излезе извън контрол. На път към дома ужасна болка ме повали насред парка. Сякаш някой ме ритна в корема. Не можех да дишам. Тялото ми гореше и всеки мускул ме изгаряше от болка. Имах чувството, че са ме повалили и ме прегазва стадо диви коне. Пред очите ми танцуваха цветни петна. Мамка му! Не можех да мисля трезво. Дори не можех да извикам за помощ. Бях жалка картинка.

Тогава усетих как някой се приближава. Не беше толкова усещане, колкото факта, че го чух. Не беше само един. Някой каза:

"Мамка му, Бас! Виж какво става, когато не държиш хората си под контрол! Хлапето е доста зле!"

"Може и да не оцелее след това." - каза друг глас.

"За сега е по-добре да я махнем от тук. Не искам да имам повече проблеми. А що се отнася за хората ми... Не се меси."

Бях безсилна да направя каквото и да е, за да ги накарам да ме оставят. Просто опитвах да не умра. Някой ме вдигна. Опитах да изпищя от болка, но нечия огромна ръка запуши устата ми. След това не помня какво се случи. А и с прелюдия като тази се радвам, че не помня. Не съм набожна, но бих казала, че за момент самият Ад се стовари върху мен. Е, скоро щях да видя последиците...

My wolf:

Dangerous love

(част 1.1)

Събудих се в болнично легло окована в безброй тръбички. Светлината дразнеше очите ми, а тялото ми бе някак безчувствено. Опитах да помръдна, но не се получи. Не можех да се движа, но по-лошо ми се стори, че не мога да си спомня причината да попадна тук. Очите ми бяха леко притворени. Видях една сестра да се приближава. Тя провери системите ми. Изненада се, когато видя, че съм будна. Ахна и веднага изтича от стаята. Изненада се, а? Нима са очаквали нещо друго? Способността ми да мисля не беше много добра в момента. Гадни лекарства.

След миг долетяха неколцина лекари и медицински сестри. Държаха се с мен сякаш съм нещо необичайно. Светеха ми в очите, вземаха ми кръв... Беше досадно. Бях прекалено уморена, за да успея да направя нещо. Просто лежах там,  а те се щураха напред - назад. Заболя ме главата. Затворих очи и опитах да се отпусна. Исках само да поспя. За това просто го направих.

Времето просто си течеше. Състоянието ми се промени драстично. Казаха, че съм била нападната докато съм тичала в парка след залез. Стори ми се малко странно. Аз да тичам? В парка след залез? Това не звучи като мен. Полицаите ме разпитваха, но им казах истината. Не помнех нищо. Това не помогна особено. Почувствах се още по-зле, когато ме попитаха дали близките ми ще дойдат да ме приберат. Нямаше кой да дойде. Те не искаха да имат нищо общо с мен. Честно казано и аз не исках. За това казах просто "не". Едва ли някой щеше да разбере, ако изчезна. На никой не му пукаше.

Къде ще отида и какво ще правя не беше тяхна грижа. За това и опитах да си тръгна. Държах се като възрастна, но не бях. Просто така опитвах да се предпазя. Но това ме болеше. Фактът, че на никого не му пука за мен. Изписаха ме, защото бях добре. Погрижих се сама за документите. Взех и необходимите лекарства. От лекаря разбрах, че са ме нападнали кучета. Странно, защото никога не бях виждала свободно разхождащи се кучета. Не коментирах, защото нямах спомен за случилото се.

След това напуснах болницата. Тялото все още ме болеше, но успявах да се движа без проблеми. Слънцето ме заслепи и за това прикрих очите си с ръка. Имах странното усещане, че ме наблюдават. Не мога да го опиша с думи това усещане. Започнах да се оглеждам и видях как една полицейска кола прелетя през улицата отсреща. Не беше това, но реших да не обръщам внимание. Тръгнах към автобусната спирка. Не знам защо, но вървях със сведен поглед. Не обичах да гледам хората в очите, защото имах чувството, че ме съдят. Винаги е било така. Дори близките ми ме гледаха с високомерие. Дори ме наричаха грешка. Обичаха голямата ми сестра, но не и мен. Не знам причините, а и не ме интересуваше. Както и да е.

Седнах на автобусната спирка, като притиснах раницата с вещите към гърдите си. Хората дори не ме забелязваха. Това ме устройваше. Не обичах вниманието. Автобусът дойде и аз се качих. Нямаше много хора. Може да се каже, че пътуването мина спокойно. Прибрах се в малкия си апартамент. Побързах да вляза в банята. Едва тогава видях раните си. Добре са ме подредили. Но раните ми се видяха в доста по-добро състояние отколкото би трябвало. Няма да се оплаквам, разбира се. Взех си душ, макар че  първоначално усещането бе доста неприятно. Изтърпях го и побързах да изляза. След това хапнах сандвич със сирене и си легнах. Небето бе притъмняло заради големите дъждовни облаци. Отначало не можех да заспя. Просто лежах притихнала. Може би наистина е по-добре, че не помнех какво ми се е случило. Предвид това, което видях в огледалото, сцената е била доста гадна. Казаха, че съм се спасила по чудо. Аз не вярвам в чудеса. Те не се случват на хора като мен.

Затворих очи и успях да заспя. Сигурно бяха минали два часа, когато се почувствах странно. Сякаш имах треска. Станах да си сипя чаша вода, но се чувствах замаяна. Спънах се в почти всичко, което бе пред мен. Изпих две чаши с вода, но гърлото ми все още бе сухо. Виеше ми се свят и имах температура. Потях се. Пак си легнах. Може би, ако поспя... Успях да заспя, но тогава дойдоха кошмарите. Мрак. Ръмжане. Остри зъби. Кръв. Болка. Писъци... моите писъци. Всичко това бяха само проблясъци. Не виждах цялата картина, а само отделни фрагменти. Това ме плашеше. Скочих от леглото преди да овладея тялото си. Дишах тежко и се чувствах зле.

Сълзите бяха безсмислени. Поне осъзнатите. Седнах до леглото. Нямаше кой да ме утеши. Никога не е имало. За това положението, в което бях не ме изненадваше. Малко по малко се успокоих. Започнах да дишам по-спокойно. Тогава се стреснах от внезапен телефонен звън. Първо, не се сещах за някой, който да ми се обажда. Второ, беше само 04:00 часа сутринта. Отидох и отговорих. Шокирах се. Беше сестра ми, Джема. Тя не ме харесваше, а ми звънеше по телефона? Гласът ми стана безизразен както обикновено.

"Ало?"

"О, не спиш ли?"

"Какво искаш? Мислех, че си казахме всичко. Няма за какво да говоря с теб. Или с когото и да е от вас. Затварям."

"Чакай, София!"

"Звъниш ми в 04:00 часа сутринта. Дори не попита как съм..."

Затворих, защото не исках да я слушам повече. Мразех я. Винаги е била зла с мен. Сякаш моето съществуване я дразнеше. Нямах представа защо ме мразеха толкова. Е, и аз не ги обичах, така че...

Изправих се и отидох в малката баня. Изкъпах се и се почувствах по-добре. Поне вече не изпитвах болки. Пиех си лекарствата. след това си направих доста обилна закуска. Не беше нормално за мен, но не мислех за това в момента. Изядох всичко. Изненадах се от себе си. Реших да изляза да потичам. Кучетата да вървят по дяволите. Облякох спортен екип и излязох. Движех се бързо по мрачния коридор. Тук трябваше да сложат лампи. Сградата, в която живеех бе доста стара и зловеща. Стените имаха грозен зелен цвят. Е, поне наемът бе нисък.

Излязох навън. Все още бе тъмно. Въздухът бе приятно хладен. Усмихнах се леко. Въпреки че все още имах усещането, че ме наблюдават. Огледах се, но не видях жива душа. Повдигнах рамене. Кой ли ще ме наблюдава? Тръгнах по алеята, но странното чувство не ме остави. Да му се не види. Започнах да тичам все по-бързо. Сърцето ми препускаше. Странно. Чувствах се добре. Дори не забелязах, че тичам толкова бързо. Накрая спрях и бях плувнала в пот. За първи път от доста време се чувствах наистина добре. Усмихвах се. Беше ми горещо. Исках да сваля проклетите си дрехи, но това не беше уместно. Задъхвах се. Мислех си, че всичко ще бъде наред, но се случи... Двама мъже се приближиха. Опитах се да се измъкна, но те ме хванаха. Искаха да ме вкарат в някаква кола. Започнах да се съпротивлявам. По дяволите!

Тогава чух как друга кола спира. Някой махна един от мъжете от мен. Другият опита да свърши започнатото, но не се получи. Всичко около мен се въртеше. Не можех да се фокусирам заради паниката. За малко да падна. Някой ме хвана под ръка и ме изправи. Качи ме в колата си и бързо потегли. По някаква причина нямах сили. Последното, което помня е, че пред очите ми падна мрак.

Свестих се на непознато място. Бях объркана и уплашена. Паниката ме обзе.

"Имаш доста наранявания."

Гласът не ми бе познат. Стреснах се и започнах да се оглеждам. Тогава го видях. Висок мъж на около тридесет и няколко години. Красив, но излъчващ някаква опасност. Беше облечен в риза и джинси. Нищо необичайно. Гледах го и сърцето ми биеше бързо от страх. Свих се.  

"Добре ли си?" 

Кимнах.

"Не се плаши. Няма да те нараня. Ще ми кажеш ли какво ти се е случило?"

"Не знам. Нападнали са ме кучета в парка. Тичала съм."

"Не знаеш ли?"

"Така ми казаха. Събудих се в болницата. Ти кой си?"

"Майкъл Даниълс. Наемник съм. Някои го наричат частен детектив."

"Аз съм..."

"София Линдарман. Знам. Пратиха ме да те намеря."

"Кой?"

Бях изненадана. Някой ме търси?

"Защо някой ще ме търси?"

"Близките ти..."

Засмях се нервно. Почти ми потекоха сълзи.

"Да, бе. Те ме прогониха. Мразят ме от цялото си сърце."

"Не ми изглеждаха..."

"Не ги познавате, господин Даниълс. Били сте с тях... колко? Час? Те умеят да заблуждават."

Погледнах го внимателно. Лесно изучих лицето му. Поклатих глава, защото знаех...

"Падаш си по Джема. Пленила те е лесно, а?"

"Аз съм професионалист."

"Не ми пука кой си или с какво се занимаваш." - отсякох рязко. - "Аз нямам нищо общо с тези хора. Могат да вървят по дяволите. И все пак... Защо са ви наели? Какво искат от мен сега? И защо те не ми го кажат?"

"Те..."

"Говорих с Джема тази сутрин."

"Какво? Те не знаят къде си и как..."

Засмях се, но този път искрено. Те наистина са професионалисти в заблуждаването на хора. Изправих се на крака и направих няколко крачки. Прокарах пръсти през разрошената си коса. Започнах да се ядосвам. А както и изглежда и така нареченият наемник. Едва ли някой би приел с лекота да го измамят по този начин.

"По-добре пак си поговорете с тях. Не ме замесвайте. Не искам да имам нищо общо с тези хора."

"Кажи ми на какво се дължат тези ваши... отношения."

"Не е ваша работа. А и аз искам да ви попитам същото. Защо те искат да ме намерят, след като самите те ме изритаха?"

"Не ми казаха."

"Не съм изненадана. Те не си падат по честните игри. А сега мога ли да си вървя?"

"Още не. Първо ще уредим нещата. Докато спеше се обадих на баща ти."

"Супер."

*следва продължение...*