Дарквил, 1927
Името ми е Тамара и живеех в Дарквил от раждането си. Живеех със семейството си в малка къщичка в края на града. Баща ми, Идору, работеше като ковач, а майка ми Дамира се грижеше за мен и сестра ми Мирея. Всичко бе привидно спокойно и ние не се тревожихме за нищо. За разлика от хората в по-големите градове, тук жителите бяха много любезни независимо от коя класа произлизаш. Не се интересуваха дали си прост работник в железницата или важен чиновник в кметството. За повечето хора това би се сторило направо чудесно, но не и за тези, които искаха да знаят защо е така.
Аз не бях от тези хора,…поне в началото. Живеех си безгрижно грижейки се за малката ни къщичка и за домашните животни, които родителите ми отглеждаха. Всичко наоколо беше прекрасно. През пролетта и лятото поляните бяха обсипани с благоуханни цветя, а зимата всичко приличаше на безкрайно елмазено поле. Езерата приличаха на огледала, а замръзналите рекички създаваха илюзията за затворник, който всеки миг ще разбие ледените окови и ще препусне в лудешки бяг към безкрайната шир. Това беше моят дом. Красив и незабравим. Който го видеше веднъж никога не искаше да го напусне.
Но най-впечатляващо беше голямото имение извън града. Беше старо, но все още личеше изтънчен и неописуем блясък. Често сядах на поляната и се взирах в него. Представях си баловете, които са се организирали там. Хора облечени в красиви и елегантни дрехи, прекрасна музика и звукът на обувките, които едва докосват полирания под в ритъма на валс. С часове мечтаех гледайки тази неувяхваща красота.
Скоро обаче в града се появиха нови управници и животът на хората се промени. Явно новият кмет не се интересуваше какво става с хората. Беше жесток и арогантен човек. Но най-плашещото в него беше студеният и жесток поглед, който те пронизваше като лед щом те погледнеше.
Откакто се появи той започнаха да се случват странни събития. Добитъкът измираше, хората също. Дарквил се изпълни с печал. Жителите не само губеха работата си, но и живота си. Всеки ден чувах погребалния звън на камбани. Не разбирах какво става. Родителите вече не пускаха децата си да излизат, защото се носеха разни слухове. Слухове, че из града бродят създания, които изсмукват живота на хората. Обвиняваха ги и в болестите сполетели добитъка.
Веднъж тайно се измъкнах от къщи и отидох да се полюбувам на старото имение. Тогава видях, че то вече не е необитаемо. Имаше хора, които ми се видяха доста особени. За разлика от другите те не се подчиняваха на кмета Заториус. Дори бих казала, че му бяха врагове.
Когато се прибирах към къщи един от охраната на кмета ме нападна. Изглеждаше много странно. Очите му бяха червени, а зъбите му по-дълги и по-остри. Той ме сграбчи и заби зъбите си във врата ми. Усещах силна болка, защото той изсмукваше живота и кръвта ми. С последни сили успях да се отскубна от него и побягнах. Тичах към полето, където ходех, за да гледам имението. Скоро обаче останах без сили, а кръвта ми се стичаше по врата. Аз я притисках с ръка, но нямаше голяма полза от това. След като се озовах сред полето от цветя аз се строполих на тревата. Бях се сбогувала с живота, когато видях през премрежения си поглед сенки. Те ме вдигнаха, но не знам кои бяха или какво искаха, защото загубих съзнание.
По едно време започнах да чувам гласове, които разговаряха за мен. После единият от тях ми даде да пия нещо странно. Питие, което не бях пила до сега. Беше кръв. Чух как единият казва, че това е единственият начин да ме спасят. А аз се отвратих, но нямах сили да ги спра да изливат течността в устата ми. После отново припаднах.
Не се пробудих дълго време. А когато отворих очи видях, че се намирам на непознато място. А всъщност го бях виждала толкова много пъти. Бях в имението, което така обичах да наблюдавам. Бях сама в голяма стая с големи прозорци с копринени завеси. Цялата стая бе осветена от утринното слънце. Объркването ми беше съвсем логично като се има предвид последните събития.
Станах от леглото, но се олюлях и се хванах за дървеното табло на леглото. Видях, че съм облечена в красива нощница от бяла коприна. Не разбирах какво става и особеното чувство, което изпитвах. Реших да разбера какво се случва и най-вече какво се е случило.
Излязох от стаята и се озовах в един голям коридор украсен с всякакви красиви предмети и картини. Тръгнах напред с известно колебание. Отначало не срещнах никого, но после това се промени. Иззад мен се появи едно момче. Изглеждаше на моята възраст. Той се приближи до мен и се усмихна.
-По-добре ли си?
-Къде съм?
-В дома ми. Аз съм Камаел, а това е имението ми.
-Простете ми. Колко дълго съм тук, господине?
-Близо седмица. Скоро ще се оправиш и ще си по-сигурна в действията си.
-Не ви разбирам.
-Този, който те ухапа вече е мъртъв. По-добре скоро и ти да си вървиш.
-Мислих, че е било само лош сън. А онова, което ми дадохте да пия...
-Кръвта ми. Сега си една от нас.
-Каква съм?
-Вампир.
-Господи!!! Аз... Какво ще правя сега? Как ще се прибера у дома? Аз съм... чудовище.
-Не всички сме такива.
-Защо ме спасихте?
-Защото в противен случай или щеше да умреш, или някой от хората на Заториус щеше да те направи зла.
-Ти си ми върнал живота. Благодаря. Ще направя всичко, което поискаш. Ще ти служа вярно,... господарю.
Всичко се случи толкова бързо, че не можах да го осъзная докрай. До вчера бях весело и жизнерадостно момиче, а днес демон. Но не това бе най-особеното. Аз не познавах омразата, а сега тя ме раздираше като нож. Мразех вампирите. Жадувах за отмъщение. Разбира се не мразех всички. Все пак точно вампир ме беше спасил. Камаел и хората му ми бяха помогнали и аз им се заклех във вярност. Но нямаше да се примиря докато не унищожа Заториус и убийците му. Те щяха да си платят за опорочената ми и отнета младост.
Няма коментари:
Публикуване на коментар