Стефан бе прав. Хората на Камаел наистина готвеха засада, но не за него, а за мен. Разбира се имаха пълната подкрепа на своя повелител. Идеята беше да ме нападнат, за да убия поне един от тях и после да го преиначат, както на тях им е изгодно. А това беше да ме изкарат изменник в очите на всички и най-вече на Габриел. Но имаше само една подробност, която те пропускаха поради незнание. Габриел бе наясно с плановете им и с нещата, които ние му бяхме съобщили не отдавна. Учудващо бе, че той повярва на мен, а не на Камаел макар, че го познаваше доста по-отдавна. А може би точно в това се крие и отговорът. Габриел го познаваше достатъчно, за да е наясно на какво е способен. Може би това не беше първият подобен опит на господаря?
Нещата бяха по-сложни за обяснение отколкото за разбиране. Мога да разказвам дълго за отношенията между Камаел и Габриел и запознанството им, но не това е важното в историята, за това ще го пропусна.
И така. Докато вървях из най-отдалечените коридори (по заповед на Камаел, разбира се) усетих чуждо присъствие. Разбира се знаех, че ме следят още от излизането ми от залата, където се намираха двамата ми създатели. Правех се, че не забелязвам, но тайно подготвях капаните, в които да се хванат. Направих ги така, че да не могат да ме свържат с тях.
Ще обясня какво точно имам предвид. И така. Бях се сдобила с оръжия характерни само за клана на Злите (пистолети, ками, стрели и др.). Няма да уточнявам как точно. Понеже имах представа, че за да изпълнят плана си трябва първо да ме пратят там, където никой не ходи, реших да подготвя терена. Отидох по-рано, още преди да ми бъде наредено, и заредих оръжията. Поставих ги на стратегически места така, че да не пропуснат. Щях да ги задействам с ръчен механизъм, който пъхнах в ръкавицата си.
Часът настъпи и аз вече бях в пустия коридор. Не след дълго група вампири ме обградиха.
-Какво ви води насам, момчета? -– попитах аз, като вече бях наясно с отговора.
-Една... екзекуция.
-Екзекуция? Звучи интересно. И чия е?
-Твоята. Господарят Камаел вече не се нуждае от услугите ти и за да е сигурен, че няма да се обърнеш срещу него ни нареди да се погрижим да не напуснеш този коридор.
-Колко интересно наистина. Работата е там, че пропускате нещо наистина съществено, момчета.
Тогава активирах капаните. Всичко стана много бързо и нападателите се превърнаха в жертви. Те дори на разбраха кога е настъпил собственият им край. Целия под бе обагрен с кръв. Като вампир тази гледка ме очароваше, но като човек се отвращавах. Но това не бе краят на моя план. Трябваше да изглежда като истинско нападение. За това взех една кама и се прободох така, че да е достатъчно достоверно и все пак да не ме убие. Болката беше силна, но наложителна. Вече имах известен опит с раните за това не се чувствах чак толкова зле, колкото първия път.
Започнах бавно да се връщам в централната част, където бяха Камаел, Габриел, Стефан и сестра ми. Когато ме видяха, те се втурнаха да ми помогнат. Разбира се, никой от тях не знаеше за моя контра план и за това реагираха съвсем естествено.
-Какво стана? Какво се случи? Кой те нападна?
-Ус... покой... се, Габриел. Аз и момчетата... обикаляхме, когато... ни нападнаха. Хората на Заториус. Всички са мъртви. По чудо се измъкнах. Изненадаха ни. Нищо не можахме да направим.
-Спокойно, Тамара. Ще се погрижа за всичко.
Той, Стефан и Мирея ме отведоха в стаята ми, докато Камаел размишляваше над това, което се е случило. Той наистина се хвана на въдицата за неочакваното нападение, като се има предвид, че се намираме извън свърталището на Заториус.
Тримата ме сложиха да легна и превързаха раната ми. Малко по-късно, когато се уверих, че никой не ни подслушва реших да разкрия цялата идея.
-Успокоите се, де.
-Как да го направим, сестричке? Та теб са те нападнали в собствения ти дом.
-Сама се раних, че да изглежда достоверно пред Камаел.
-Какво?! -– попита Габриел.
-Той си мислеше, че няма да се досетя. Отидох по-рано и заложих капаните. После той ме повика и умишлено ме прати да проверя най-отдалечения край на къщата. Там ме пресрещнаха хората му и ми казаха, че имат заповед лично от Камаел да ме ликвидират. Но преди да се усетят те станаха жертва на собствените си намерения. А за да изглежда като неочаквано нападение трябваше и аз да пострадам. За това сама забих камата. Но независимо от всичко довечера ще се срещна с Лиъм. След това няма да се върна тук.
Това беше последното ми решение въпреки, че бе малко крайно. Ако трябваше да мисля само за себе си може би щях да остана докато стане напечено, но не можех. Сега трябваше да мисля за сестра ми и за Стефан. Макар, че и момчето бе вампир и можеше да се справя и без мен, аз дадох дума на Габриел, че ще се погрижа за него. Аз държа на думата си особено щом я бях дала на някого, на когото държа.
И така аз ги помолих да излязат, за да подредя мислите си. Те изпълниха молбата ми и аз останах сама. Раната, която си направих вече не ме болеше. И май причината за това бе, че Габриел ми даде да пия кръв докато Мирея и Стефан разговаряха настрани. Както и да е.
По едно време Камаел дойде в стаята ми. Не го очаквах след това, което направи, но ето, че той стоеше пред мен.
-Какво те води тук? Нима те интересува? Напоследък си студен и сякаш ме мразиш за нещо. Ако си дошъл да ме видиш, моля те, върви си.
-Аз... Всичко е заради това, което ми каза преди няколко дни.
-И аз така си помислих.
-Не те мразя. По-скоро друг е този, когото намразих. До известна степен и теб, разбира се.
-Чакай! Чакай! Обясни ми какво точно искаш да кажеш, защото не разбирам.
-Намразих Габриел. А теб, защото го обичаш. Наредих да те убият, защото не можех да понеса мисълта, че го обичаш повече от всичко.
-Какво точно се опитваш да кажеш?
-Знаеш ли защо те спасих? Защото за пръв път откакто съм вампир някой завладя ума ми. Не знам причината Габриел да го направи, но мисълта, че ти избра него ме побърка. За това беше цялата тази ярост.
-Не мога да повярвам. Защо, Камаел? Защо не го каза? Остави ме да загубя доверието си с теб. Да се изпълня с болка и гняв.
-Не можех. Ти си влюбена в Габриел.
-А той? Никога няма да изпита същото и двамата го знаем.
-Грешиш. Там е работата. И той го каза.Обича те. За това намразих човека, който ме накара да вярвам, че може би има смисъл да не избиваме хората.
-Сложно е.
-Ти ги изби, нали? Хората ми.
-Да. Дори се прободох сама. Надявам се само това, което ми каза да не е лъжа, защото нямаш представа каква болка ми причиняваше мисълта, че ти ме мразиш и желаеш смъртта ми. Та аз те обичам не по-малко от Габриел. Защо мислиш, че останах в дома ти? Можех да си тръгна и да се върна у дома, но не го направих. Ти повече от всеки друг ме накара да почувствам, че там ми е мястото, че там е домът ми. Там... при теб и Габриел.
-Съжалявам.
Думите му се впиваха в мен и ме караха да се чувствам като идиотка. Не можах да издържа и сълзите, които отдавна не бях усещала ме прогаряха. Беше слабост, знам. Но не можех да ги спра. Хвърлих се и прегърнах Камаел без да се замисля дори. Почувствах удовлетворение, че всичко е било само една лъжа. Аз много държах на него, обичах го толкова силно. Но не както той би искал. Обичта ми беше по-скоро към брат, отколкото към любим. Истинската ми любов бе Габриел и не можех да променя това, колкото и силно да го желаех. Това една от човешките ми слабости. Чувствата са такива по природа... неконтролируеми.
Но истината, колкото и тежка да беше, ме накара да изпитам спокойствие. От друга страна чувствата на Камаел можеха да бъдат доста опасни. И аз вече го знам от личен опит.
Имаше само още едно нещо, но не посмях да го споделя с господаря си. Това бе тайната среща с Лиъм. Това бе нещо лично, а и не мисля, че Камаел ще го одобри. За това си премълчах. Трябваше само да разкажа на Габриел и останалите какво се случи преди миг. А то щеше много да ги изненада. Имаше вероятност да не повярват, но шестото ми чувство никога не ме е подвеждало, а то ми казваше, че не ме лъже. Но винаги има първи път да ме подведе.
Отскубнах се от прегръдката и тръгнах към двора, където беше Габриел. Трябваше да поговорим без да ни безпокоят. И така аз отидох до него и му казах, че имам информация за него. За да поговорим трябваше да се усамотим в градината, където почти никой не ходи.
-Е, какво има?
-Говорих с Камаел.
-Какво?!
-Знаеш, че след промяната той е опасен.
-Да. Така си мислех... досега.
-Какво говориш?
-Той ми каза истината без да крие нищо. Знаеш, че дори той не би могъл да ме излъже.
-И какво ти каза? Признали, че ти е пратил убийците си?
-Да, каза ми. Каза, че мрази и двама ни. Мен и теб.
-Очаквах го.
-Заради чувствата е. Казах ти за любовта си към теб и това го е подтикнало към безумните му действия. Той ме обича, Габриел. Сам ми го призна. И след като му признах истината...
-Той не е могъл да го преглътне.
-Спомена, че и ти си му казал нещо по този въпрос. Признал си му за твоите чувства.
-Аз...
-Не говори щом не искаш. Разбирам.
Обърнах се и тръгнах. Тогава Габриел хвана ръката ми и ме дръпна обратно. Погледна ме с пронизителния си поглед и аз не можах да помръдна. Винаги ми е действал така. Като хипноза.
-Казал ти какво му признах?
-Каза: „„Обича те.” Трудно ми е да повярвам. Знам, че ако бе вярно ти сам щеше да ми кажеш. Никога не си крил нищо и едва ли сега го правиш... Ревността му го подвежда към подобни мисли, защото прекарвам повече време край теб отколкото край него. Сигурно е така. А сега трябва да се връщам. Трябва да се подготвя за срещата довечера. Между другото не посмях да му кажа за нея.
Отдалечих се на няколко метра от Габриел, когато той промълви:
-Истина е.
-Какво? -– извърнах се аз.
-Това, което ти е казал Камаел. Истина е.
Отново отклоних поглед. Не исках той да види как лицето ми пламва от вълнение. Не можех да повярвам. Нима бе вярно? Нима той ме обичаше така, както аз него? Да. Така беше. И не го казвам само, защото той ми го каза. Не. В последствие той ми го и доказа.
Но нямах време да се отдавам на чувства и подобно глупости. Трябваше да се подготвя за срещата, която все повече наближаваше.
Настъпи времето и аз тръгнах. Никой не се поинтересува къде отивам и защо. Но пред главната порта вече ме чакаха другите. Почувствах повече раздразнение отколкото радост, че те са там. Нямах нужда от бавачка, а в момента те бяха точно това. Както и да е. В края на краищата аз ги бях поканила да ме придружат и сега нямах право да ги упреквам.
И така тръгнахме. Аз нямах настроение и не ми се говореше и за това мълчах през цялото време. Това учуди другите и разбира се сестра ми ме попита. Тя се приближи до мен и тихо ме попита:
-Какво ти е, сестриче? Изглеждаш прекалено сериозна и ми се струва, че присъствието ни те дразни.
Боях се, че тя е права, но ако и го кажех щях да нараня чувствата и.
-Не ми обръщай внимание. Това е нормално за вампирите. Погледни например Габриел. Да си го видяла да се усмихва?
-Всъщност... не.
-Тогава не се впрягай толкова.
Може би причината беше в това, че трябваше да пия кръв, а не го бях направила. За това докато минавахме през града минах покрай една месарница и си взех прясна кръв. Изпих я докато другите не ме гледаха. Това определено ми се отрази освежаващо, защото раздразнението ми изчезна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар