И така аз заживях в старото имение. С времето се промених. Благодарение на Камаел и Габриел се превърнах във войн, от когото демоните трябваше да се страхуват. Габриел бе най-верният човек на господаря. Винаги бяха заедно и той споделяше само на него. Отначало се чувствах пренебрегната за дето Камаел предпочита да общува само с Габриел, но после се примирих.
Няколко години изминаха откакто се събудих в дома на моя господар. През цялото време се учех да убивам, да живея с омразата към вампирите. И все пак на бях зла. Не пиех човешка кръв, а за един демон не беше никак лесно. Но благодарение на професионалното обучение успях да се науча да се контролирам. И не само животинската си природа, но и емоциите си като цяло. Забравих какво е да си слаб и безпомощен. Забравих какво е да се усмихваш и да се радваш на живота. Станах студена и почти безчувствена.
Един ден взех решение за живота си. Дълго се колебах, но после отидох при Камаел и Габриел. Те бяха в галерията, както я наричаше господаря. Влязох вътре и се поклоних. Добрите обноски бяха част от учебния процес.
-Извинете, че ви прекъсвам, господарю.
-Какво има, Тамара? -– попита ме Габриел.
-Взех решение и сметнах, че е редно да го обсъдя с вас.
-Говори, скъпа.
-Реших да замина, господарю. Ще обикалям из земите на Заториус и ще ликвидирам творенията му. Така ще отмъстя за това, което ми причиниха. Но не се съмнявайте във верността ми. Заклех се да ви служа и ще го направя.
-Разбирам. Направи го щом това желаеш. Но Габриел ще те държи под око. Поне в началото докато се приспособиш към света извън имението.
-А теб кой ще те пази? Не бих понесла да ви навредят.
-Това не е проблем за мен. А сега върви щом си го решила, но Габриел идва с теб.
-Както наредите, господарю мой.
Излязох и отидох в стаята си. Не взех никакви дрехи освен тези, с които бях и един шлифер. За това пък взех два пистолета и меча си. Както и някои други дребни неща, но да не изпадаме в подробности. Не че имах нещо против Габриел. Напротив. Бих казала дори, че имам някаква слабост към него, но не ми трябваше бавачка. От друга страна щяхме да прекараме повече време заедно и щях да го опозная по-добре. В целия ми нов живот това беше единственото, което не можах да променя. Не можах да изтръгна любовта, която можех да дам. Осъзнавах, че това е слабост, но бях безсилна да се преборя с нея. Но тя едва ли щеше да ми пречи след като едва ли някой би изпитал чувства към някой като мен. Дори хората да не знаеха каква съм те можеха да прочетат в погледа ми хлад типичен само за един демон. Това ме измъчваше, но бе факт, който не можех да отричам.
След като приключих със събирането на багажа си излязох на вън. Там ме очакваше Габриел. Беше нощ и това беше хубаво, защото хората нямаше да ни видят. Нямаше да видят мен.
Минахме през града съвсем незабелязано, а тези, които ни видяха не доживяха да разкажат. Приложих уроците, които получих и се справих доста добре. И не го казвам, за да се похваля, а защото моят учител го призна. Измъкнахме се на пръсти, както казват хората.
Напуснахме Дарквил и продължихме към Тансвил, където беше централното управление на Заториус. Поне такива данни имахме. По пътя намерихме и кола, с която да продължим напред. Аз не шофирах, защото Габриел сметна за ненужно да се занимавам с това. Но мисля, че не това беше причината. За това пък ми даде доста по-отговорна работа. Нареди ми да наблюдавам за вампири и ако забележа някой от Злите да го ликвидирам.
Досадно е някой да ти виси на главата и да ти казва какво да правиш. Това бе отношението ми в момента. С времето човек свиква. За да бъда напълно честна ще кажа, че научих много от генерала. Работата беше там, че аз не знаех историята за разпадането на Демоничния съюз. Господарят Камаел не сметна за необходимо да ми казва това и аз го приех. Постепенно обаче любопитството ми нарасна и аз исках да знам защо се превърнах в наемник. И щом си вършех работата както трябва редно беше да знам причината.
Знаех, че ако попитам Габриел той едва ли ще ми каже. Все пак беше довереното лице на господаря, но нищо не пречеше да опитам.
Пътувахме доста дълго. След няколко часа трябваше да спрем да заредим и да си починем малко. Оставихме колата в една уличка и влязохме в една кръчма да хапнем (за разлика от Предшествениците си ние можехме да ядем и обикновена човешка храна, но в определени количества).
Седнахме в най-крайната маса и си поръчахме специалитета. Когато ни го донесоха ние платихме и разкарахме сервитьора. Моментът настъпи и аз реших да действам без каквото и да е увъртане.
-Габриел?
-Какво?
-Разкажи ми какво се случи.
-За кое?
-Защо се разцепи Съюзът? За битката между Добрите и Злите. Превърнаха ме в убиец по някаква причина и аз искам да знам защо. Крихте ме достатъчно дълго и ме подготвяхте за война без да ми кажете истината. Искам я.
-Съгласен съм с това. Ще ти разкажа историята, но не сега. Тук има твърде много любопитни зрители. Щом потеглим ще ти разкажа.
-Дано не ме лъжеш, Габриел.
-Имай ми доверие. Аз и Камаел държим на теб, защото ти си наше творение и не говоря само за кръвта.
-Знам. Да бъде както казваш. Ти си шефът тук, но да сме наясно. Аз имам само един господар и това е Камаел.
-Така е. Хайде яж.
-Трябва да ти кажа нещо и не мисля, че ще ти хареса.
-Говори тогава.
-Там, в ъгъла, има някакъв червенокос мъж, който не сваля очи от теб. Не ми вдъхва особено доверие. А и оръжието, което е насочил насам.
-Знам кой е. Ловец на вампири е. Преследва ме от доста време макар, че и той самият да е вампир.
-Значи е нещо като нас. Но да не си въобразява, че ще те ликвидира. Камаел те прати с мен или по-скоро мен с теб, но това е без значение. Сега ще охранявам теб. Но...
-Какво има?
-Камаел ми липсва. Присъствието му ми вдъхваше спокойствие и респект, който никой друг не може. Може би е заради факта, че е доста могъщ.
-Знам какво имаш предвид, Тамара.
-Не се засягай. Аз много държа и на теб и за това няма да позволя на червенокосият да те доближи. А сега да се махнем от тук.
Станахме от масата и бавно излязохме от заведението. Онзи ни последва с намерението да ни гръмне. Няма да стане. Онзи не ме познаваше и не знаеше колко държах на господарите си.
Звучи глупаво да ги наричам така, но аз ги чувствах точно така. Държах на тях, защото те не само ме спасиха, когато се нуждаех от това. Те ме отгледаха като една от тях. Бяха ми по-близки дори от собственото ми семейство. Аз ги изоставих (семейството). Носеха се слухове, че ме мислят за мъртва или по-точно отвлечена. Явно нямаха никаква представа какво всъщност става в града ни. Чудя се дали да се радвам за тях или да ги съжалявам. Незнанието в такива моменти е доста добър избор. В противен случай нещата ще се влошат. Ще започнат гонения и саморазправи. Ще загинат много хора, дори невинни. В такива войни винаги има и невинни жертви. Жалко е, но вярно. Това е нещо неизбежно и колкото да ми се иска не бих могла да го предотвратя.
Вървяхме бързо, защото онзи ни следваше неотлъчно. Качихме се в колата и потеглихме с пълна скорост. Червенокосият тип стреля по нас, но успя само да ме улучи в ръката докато отвръщах на огъня. Това беше първата ми истинска рана. Наистина болеше много. Взех една кърпа и си стегнах раната. Габриел отправи само един поглед към мен и нищо повече. Продължаваше да шофира без да говори. Не бях изненадана ни най-малко, защото вече му бях свикнала.
Постепенно започвах да пребледнявам и да губя сили. Това беше нормална реакция при огнестрелна рана. Трябваше да пия кръв, за да се възстановя. Но при никое положение не можех да нараня човек. За щастие на вампирите като мен имаше алтернативен вариант -– животинска кръв. Но на близо не видяхме много животни.
На няколко километра нагоре по пътя имаше ферма. Габриел спря там и почука на вратата. Когато собственикът излезе Габриел му каза нещо и онзи се уплаши и опита да влезе вътре, но господарят го хвана за ризата и го дръпна към себе си. Доколкото можах да разбера Габриел му поиска малко животинска кръв. И този път извадих късмет, защото се оказа, че същия ден човекът е убил едно от животните си. Той му даде в една манерка кръв и го помоли да си върви. Нямаше повече какво да търсим там и изпълнихме молбата му. Габриел се върна в колата и потеглихме отново. По пътя изпих половината от кръвта в манерката, а другата част оставих на спътника ми. В началото той не искаше да пие, но после я погълна, за да събере сили. И те определено щяха да ни трябват в битката, която ни предстоеше съвсем скоро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар